|
| Димитър Денков |
Тая клиширана словоупотреба, изразяваща и съответно мислене, се използва вече тридесетина години у нас с достойна за учудване упоритост дори и от хора, минаващи за реформатори. Присъща на всяка власт, тя се засили у нас от ранната перестройка. Тогава управляващите недоволстваха от липсата на воля в "субективния фактор", ослушващ се в следването на обективните тенденции и търсещ само "малка правда" в оцеляването си. За последното твърде много помагаше парчето земя, щедро дадено от Партията за лично ползване. Макар тя и то да изчезнаха, в едно свързано със селото общество нямаше как така да не се ползват и политическите парцели.
Клишето за волята използваха и следващите политици, които, дори и представители на т. нар. демократически сили, си въобразяваха по ленински, че с инструментите на държавата не просто могат, но и на всяка цена трябва да се осъществят единствено правилните идеи. Разбира се, техните, които имаха приятното свойство да ги облагодетелстват материално. Затова и го употребяват досега, уж да уязвят властта, похарчваща с бездействието си отпуснатото й време. При това рядко мислят за потърпевшите от постоянните реформи, които, за да са успешни, все пак трябва да се съобразят и с по-широки кръгове; значително по-широки от тия, които без капка ирония бяха режисирани от Борис Панкин да изпишат пред Министерския съвет "Спорна работа, госпожи и господа министри!".
При този фарс рядко някому ще се явят кадрите от "Триумф на волята" на Лени Рифенщал. Но за тия, които искат да разберат какво означава "политическа воля", е достатъчно да напишат Triumph des Willens в някоя интернет търсачка и да си пуснат филма. Разбира се, могат да се зачетат и в класиците на либерализма от Лок насам, ако политическата им коректност не позволява да изгледат тоя шедьовър за политически волевото действие от 1934 г. в Германия. Най-лесно е обаче да се разходят извън София - широк център, както и извън центровете на няколко по-големи града. И да се помотаят като незаинтересовани наблюдатели не из моловете и търговските вериги, предлагащи предимно вносни стоки, а из запуснатите квартали и циганските гета, край порутените заводи, по изоставените ниви, изсечените гори и междуселски пътища. Ако пък не им се ходи, стига да престоят час-два на някоя гара, в кръчма с една звезда, на стадион или в градинка, където на катерушката е вързан кон и собственикът му го шиба, та да я измъкне за вторични суровини така, както някой преди него е отмъкнал бронзовия паметник на местен или национален герой.
Тогава лесно всеки ще схване, че тъй настойчиво изискваната политическа воля не е просто свойство на властта, което трябва да се прояви в решителното използване на държавната машина от нейните временни водачи. Тя не е и сбор от индивидуални желания, събрани в един изборен резултат. Преди всичко политическата воля е характеристика на нацията, обществото и съставящите го групи, които се единят в общи цели и действат според тях. Това е и политическото в неговото първично значение - добро съграждане от съграждани, т.е. полития. Оттук идва и полиция, силата, която трябва да предпазва от злочинства тая обща работа. Никога обаче подобна полицейска функция не е израз на същинска политическа воля. Тя е само условие за разгръщането й. В собствено политическия, а не в психологическия смисъл волята е решителност за отстояване на интереси и постигане на цели в семейството, в професионалните общности, в съсловия и класи, дори и във възрастовите групи чрез осъзнато взаимодействие. Колкото и те да се различават помежду си, колкото и да се борят често пъти до смърт, тъкмо наличието й е условие за тяхната жизненост, а така на обществото и държавата. При липсата й социалността се разгражда и изпада в апатия, от която трудно може да бъде измъкната.
Не се иска голяма проницателност, за да се разбере, че българското общество е отдавна в такова апатично състояние. В това отношение Бойко Борисов е прав, че никога след войната България не е била по-зле. Може да се допълни, че и ще става още по-зле тъкмо поради липсата на истинска политическа воля. Защото никое правителство не може да разчита на волева подкрепа от апатично общество, което може да допусне с него да се случи това, което вече се е случило и се случва. Както не се съпротивлява, така то и не подкрепя никоя политика, като в най-добрия случай чака следващия спасител от апатията, в която само се е напъхало. Не за друго, а да му се посмее след време със същата невменяемост, с която Живков разказваше вицове за себе си, а днешните му наследници дефилират в шоу-програми.
Затова зад всички приказки за реформи стои управленската мъдрост за снишаването с още по-мъдрото допълнение да не се мърда много-много. Все пак, когато си наведен и имаш опита от ширини, където страхът да не си изпуснеш сапуна в банята е общоразбираем, всяко мърдане е опасно.
, 
) и е един от малкото политици от които се уча. По-важно е друго: Борисов е много, много неадекватно критикуван. Мен, ако ме вземе за съветник (като човек, който никога няма да се запише в партия, особено пък дясна едва ли) ще му скъсам задника. :-) 