Още се мярка по страниците Поля от Славяново. Рядко така се задържа новина в нашата преса. Много въпроси и също така много отговори. Но изглежда отговорите не ни стигат (или не ни харесват), продължаваме да се питаме. А може би остава само един въпрос, него никой не го задава: Какво става?

Ако е до мен, аз не съм изненадан, а само смаян. Но пък и аз съм в тази тема не от вчера. "Дилинджър, братко мой" се казваше един от първите текстове на поредицата "Нерви и утехи" - някъде в началото на деветдесетте години, в един съвсем друг вестник. Беше доста странно съчинение: разказваше за фантазиите на иначе сериозни и улегнали мъже, които в сънищата си... обираха банки. На границата между две социални системи, къде на шега, къде на истина, всеки от тях ми бе изповядал този



замайващ гангстерски сън,



породен от нужда, от отегчение или просто от латентен авантюризъм. Все мъже с добри професии и с умерени (в съгласие с времето) мечти. Беше епоха на потискащ житейски реализъм и човешкото въображение извикваше твърде скромни представи за благополучие, а и за разкош, който по днешните мерки за богатство си беше направо мизерен.

По разказите можеше да се разбере, че мъжете бяха влезли в този план спонтанно, но и за дълго. В определен момент всеки се беше концентрирал върху някакво препятствие или усложнение (стоманена стена, решетка, сложна сигнална система и т.п.), излагаше го с подробности, което правеше разказа му достоверен, не някаква си там импровизация, с която да задържи интереса на автора. Тези мъже бяха непознати един за друг, всичките със стабилни възгледи и всичките изрядни пред закона. Никой нямаше наум някаква конкретна банка, не притежаваше чертеж или снимка - значи ставаше въпрос за банка "въобще", за Банката от сънищата. Или, по-вероятно, за баналното мечтание на човека да измени живота си, като си побленува невъзможното - колкото и нелеп да беше този блян. Гаранцията, че няма да предприемат нищо, бе не в бронираните прегради на банковите трезори -



преградата бе вътре в самата им личност



Може би затова си и позволяваха така сочно и в подробности да го мечтаят...

Чертежи и планове имаше един друг човек. Човечец. Разказвал съм и за него. Отличаваше със своята незначителност и плахост, но съвсем реално кроеше обира на една поща в ихтиманско село. "Изпипваше" плана си дълго, търпеливо, избираше маршрути, скривалища, набелязваше си часов график и проиграваше елементи от акцията. Беше възрастен и упорит. Смъртта прекъсна този вече почти "изпипан" замисъл. На некролога близките му отбелязаха, че си е отишъл честен и трудолюбив човек, който им е оставил пример и идеали...

В края на краищата някой от моите герои все трябваше да осъществи един такъв дилинджърски "проект". Г. А. от "Сюжет за всякакъв разказ". Помня го добре - икономист в голяма държавна служба, в красив град край Дунава. Би могъл да задигне колкото му трябват само с химикалка в ръка, но изборът му беше друг. Беше разбил касата на предприятието си и беше измъкнал огромна за онова време сума. Всичко по стандарта на бранша: лост и бургия, маска и ръкавици. Е, това вече се вписва в жанра. Не се вписва другото - че на човека не му трябвали пари.



Пари той си имал достатъчно,



работел на две места, нямал идея как да ги харчи и не ги харчел, охотно давал на заем, а сам живеел спартански, или както той уточни,"скотски". Обрал касата, а не знаел къде да дене плячката. Натикал я по някакви дупки в дувари и в подпорни стени край реката. Така го и бяха заловили: прилегнал до една от тях, ръката му вътре при парите, не може да я извади. Минаваща кола го осветила в тъмното, помислили го за умрял или болен, а той мига срещу фаровете и в скута му банкноти!

Харесвал беше парите, но... просто така. Обичал двайсетачките. Като му се съберат, отива при касиерката и тя му ги обменя - все по двайсет. И ги иска нови. Отказал се да си купува кола. Не го теглело да пътува. (Вече в затвора, за пръв път му се дощя да замине.) Държал си ги вкъщи, опасявал се да ги вложи в банка. Били честно спечелени, а ги третирал като крадени. Сякаш се страхувал да ги обяви. (После с крадените нямал такъв проблем - твърде бързо го хванали.) Обирът му беше точно обмислен, но някак си без идея, без мотив. Може би и затова така лесно се провали.

И той не беше банален, но някак се "вписваше".

Виж, Поля - тя не се вписва. И може би затова тревожи днешната публика, свикнала какво ли не да преглъща и какво ли не да отмества от погледа си, преди дори да го е проумяла. Странното единогласие на всички, които я познават, сякаш иска да издигне стена около нея. Образована, възпитана, коректна, отговорна, добросъвестна, отзивчива - какво ще й помогне вече това? И какво ще помогне на нас - ако все пак поискаме да вникнем в тази история. Да нападнеш банка, за да си върнеш дълговете - това съвременникът не го проумява. Ако беше заради любовник, заради комар, за парцалки дори - минава. А в нашия случай разумът стачкува. Твърде екзотично е това за него.



Но знаете ли кое е страшното?

Че за всяко нещо има първи път.



И че не е изключено по чисто статистически принцип утре да свикнем и с ей такива смайващи неща.

А когато привикнем, въобще няма да се интересуваме вече какво и кога е пречупило учителката от Славяново, та да тръгне тя спокойна и примирена към своя житейски крах. И като престанем да се питаме, ще се успокоим. Като всеки друг път.

Холивудските криминални психолози от екрана понякога предлагат странни обяснения за всякакъв вид престъпления: това, разбирате ли, било вик за помощ. Изглеждало ми е нелепо, а и демагогско. Някой пали къщи и магазини, но всъщност търси помощ. Друг пък, сериен убиец - и той за помощ вопие. (И те гледат по-бързо да му помогнат - на електрическия стол.) Но в този подход има нещо и за нас. Дали пък този дързък, шокиращ епизод в плевенската банка наистина не е вик за помощ?

Ако е така обаче, това не е викът на Поля от Славяново.

Това е отчаяният вик на нашия объркан свят, че повече така не може...