Писателят бай Стефан след пенсия го удари на детски поучителни четива, в които доброто побеждава, на лъжата краката са къси, а който не работи, не трябва да яде. Някога бай Стефан се беше придържал стриктно към разпространения естетически императив "По-близо до живота, повече между народа", но откакто тази повеля бе снета от дневен ред, изглежда е занемарил усърдието си. Живота, разбира се, изучава (сега вече самият той като народ), но представите му за читателя май здравата издишат. Защото ето какво произлязло от това...

Като завършил своята детска книга, която тайно смятал за свое литературно завещание към младото поколение, та затова вложил в нея извънредно усърдие и любов, бай Стефан я предал на издателя Людмил, негов ученик от гимназията в град С. Людмил я приел със страхопочитание и я връчил на редакторката Зорница - да я прегледа и да я препише на компютър. Имал си Людмил дълг към своя учител по литература, който го заразил с писателската (после трансформирана в редакторска) доживотна тръпка. Пили с бай Стефан горчиво кафе и обещал да му измисли добър художник, майстор на детски илюстрации.

След няколко дни Зорница била готова, но и доста объркана. Обяснила на шефа си, че по мерките на днешното време разказчетата не само са грубо поучителни и моралистични, но и някои от тях - напълно неразбираеми. Особено я затруднил един от тях, който и Людмил не успял свястно да й разтълкува.



Това бил текстът за новите обувки...



Един млад човек си откраднал чифт обувки. Станало някак като от само себе си, никой не го видял. Имало ли е, нямало ли душевна борба, но му харесало. Пременен с новите обувки, влязъл в богат магазин. Започнал да разглежда стоката, уж избирал и размишлявал. Щом продавачът се залисал с някакъв клиент, той се примъкнал към касата. Стигнал вече до целта си, когато новите обувки изскърцали и човекът се обърнал, а нашият - с ръка в чекмеджето. Пипнали го като две и две четири...

Какво не беше разбрала редакторката Зорница? Точно това, върху което бе този сюжет тъй остроумно изграден - предателското изскърцване, отмъщението на крадените обувки. Момичето просто не беше схванало какво точно е това - да ти скърцат обувките. Когато е родено, обувките отдавна са били престанали да скърцат. Онези обувки от гьон и бокс, които по времето на бай Стефан (пък и аз малко закачих) възторжено поскръцваха, докато се очупят, и всички любезно ти казваха "честито", а някои на шега опитваха да те настъпят. Тя си нямаше и хабер от тях, а и шефът й Людмил също.



И целият тъй грижливо изграден замисъл



на тази вдъхновена проза просто не работеше в нейния свят.

Точно това беше сразило бай Стефан и той още не можеше да се успокои, когато ми разказваше всичко това. Беше съкрушен, загдето не бе забелязал, че днешните обувки не издават този звук, както и от откритието, че животът си върви и отминава, а ние все още чуваме и виждаме какво ли не - вече изчезнало, невалидно и невъзвратимо. Това го беше разстроило всъщност, както и подозрението, че по тази причина сигурно не долавяме действителните звуци и образи на новия свят, където сме попаднали по някакво недоразумение - самите ние недоразумения, оставени в него единствено за нуждите на "Топлофикация" и ЧЕЗ. Успокоих го някак и междувременно изпросих разрешение да я разкажа тази случка, като, разбира се, сменя имената. Защото ми се стори, че от самото разказче и от неговите патила се формира една друга поука. Но нея, мисля, всеки сам си я открива.

Иначе, като погледне човек, драмата на стария писател не е чак толкова вълнуваща. Нито пък толкова извънредна. Объркал времената и... какво? Всъщност, толкова "правилно" написани страници също отиват в забравата - и повече отиват, отколкото остават.



В бъдещето има все по-малко място. Особено за книги



Може би дори въпросът съвсем не е в онова бъдеще, което ще настъпи след нас. Въпросът е, че нашето настояще, днешният ни груб и монотонен делник вчера също беше бъдеще. Какво сме мислили за него, какви кроежи и надежди сме имали - помним ли ги още? Живеем в един свят, в който само за бъдеще ни говорят и главно бъдеще предлагат. И от това свикнахме, че то никога няма да дойде - поне такова, с каквото ни залъгват. А бъдещето винаги идва, но никога обещаното и ние не разбираме това, просто не го разпознаваме. Прекрачихме от век във век - и веднага забравихме. През ум не ни минава дори, че страдаме и се отегчаваме в собственото си бъдеще, толкова далечно и толкова възбуждащо, докато още беше зад хоризонта.

И тъй като съвсем не дойде такова, каквото ни го бяха рисували, то избягва да ни се представи. Страхува се да ни разочарова, може би. Или се бои да не избухнем. Изнизва се някак зад гърба ни.

А понеже обувките му не скърцат, ние също не го забелязваме...