Правосъдието в България най-сетне заработи! Делото за откраднатите две чанти и три якета от есента на 2002 г., по което съм свидетел, благополучно приключи в сряда, 28 април 2010 г., след 8 години разследване и съдебно производство.

Всичко започна през есента на 2002 г. Момче на около 20 години и момиче на около 18 години, страдащи от наркотична зависимост, в продължение на няколко дни са засечени да присвояват неправомерно вещи на ученици и студенти в района на биологическия факултет, ректората на Софийския университет и строителния техникум в София. Още тогава те са задържани с помощта на ученици. Следват 5 години разследване и 2.5 години съдебен процес. И развръзката дойде с гръм и трясък - като за холивудски филм.

Още в 7.20 ч. миналата сряда полицаите от съдебната охрана, с пистолети и черни очила са вкъщи. Дошли са принудително да ме заведат с камионетка в съдебната зала за 10-ото (а може би 9-о, вече не ги броя) заседание по делото за чантата. Навремето просто имах неблагоразумието да се пиша свидетел и оттогава това дело ми изяжда доста от времето, включително и от работното.

Онези с камионетката не ме откриват вкъщи, защото от три седмици съм на нов, временен адрес. Няма "Добър ден", няма обяснения. Направо: "Съдебна полиция!". Баща ми се стряска - може би ме арестуват заради статия във вестника, заради неправилно пресичане, кой знае... Момчетата са традиционно строги, но не извънредно груби. Няма белезници, няма камери, няма дори заплахи от типа: "Тъй като си абсолютен свидетел - долу на земята".

Същия ден по телефона ми се съобщава ясно и кратко, че заради неявяване на предишното заседание по делото, въпреки че съм била редовно призована, съдът ме е глобил със 100 лв., а ако не се явя и днес, следва нова по-голяма глоба. Полицаите не са длъжни да знаят, че и без тяхна помощ от две седмици насам се бях примирила, че ще пропилея поредния работен ден, за да посетя поредното свръхзначимо заседание за откраднатата чанта.

Друга моя връстничка, също свидетелка по делото, няма моя късмет. Полицейската камионетка я заварва вкъщи по пижама още в 6.40 ч. Момичето е изненадано, защото не е получило призовка. Детето й се буди. Ако я откарат, няма кой да го гледа. Затова полицаите "разбиращо" качват и него в колата. Но не го завеждат в съдебната зала, а на детска градина. Какво пък - детската мечта на много малчугани и без това е да се возят в пожарна или полицейска кола. Камионетката е нещо подобно.

Впрочем камионетката обикаля още куп адреси, както прави всяка сутрин задължително между 6 и 8 часа, т. е. преди хората да са тръгнали на работа. Трета жена, свидетел по друго дело, е прибрана още в 7 ч., независимо че процесът й е от 13.00 ч. Закарват я в районния съд в 10 ч. и й взимат личната карта, така че да не може да напусне сградата. Вероятно се е утешила с това, че поне не са я задържали в зала за арести, не знам, не съм я питала. Със същото не може да се похвали друг мъж, който се оплакал на полицията преди години от кражба и без да иска, станал свидетел. Полицията не го е открила два пъти при заповед за принудително довеждане и е обявен за национално издирване. Залавят го на летището, тъкмо преди полет по бизнес дела в чужбина. И престоява 24 часа в ареста.

Делото за открадната чанта най-после започва - в 11.20 ч. вместо в 10.30 ч. За разлика от свидетелите, които са докарани с полиция и глобени с по 100 лв., подсъдимите - момче и момиче, ги няма. Всъщност момчето не се е явило на нито едно заседание от началото на процеса, а момичето се е явило само на две заседания. Сега и двамата са в чужбина. За тях няма полиция, няма глоби. За разлика от потърпевшите подсъдимите имат право да не се явяват, тях полицията не може да ги открие, защото вече ги е пуснала да излязат от страната, за да се лекуват в наркокомуни в Испания и Черна гора. Да, те са болни и това може би е единственото им оправдание. Но в някой друг районен съд същото вероятно се случва с напълно здрави и достатъчно схватливи техни връстници.

Никой свидетел няма оправдание да не се яви на съдебно заседание, освен при уважителна причина, естествено. Но какви нерви трябва да има човек да се явява три години на заседания, които обикновено се отлагат заради отсъствие на обвиняемите, и то в процес, който едва ли може да доведе до справедливост. Не стига че потърпевшите няма да получат никакви компенсации, не стига че няма кой да плати на работодателите им за пропиляното работно време, но ги наказват с полиция и глоби. Това е не просто несправедливо, това е унизително.

Кой точно има полза държавата 8 години да разследва и да води абсурдно от всяка гледна точка дело? Губено е времето на поне 50 души в продължение на години - полицаи, следователи, вещи лица, които да описват колко стотинки струват откраднатите тефтери и гребенчета в чантите, психолози, свидетели, потърпевши, прокурори, адвокати, съдии, съдебни заседатели и администратори. Едва ли ще изненадам някого, ако кажа, че по делото се смениха поне двама прокурори, двама съдии и т. н. Първата съдийка две години не успя да приключи процеса, после излезе по майчинство. И понеже принципът е, че новият съдия трябва да започне делото отначало, през февруари 2010 г. всичко тръгна наново. Тогава реших да направя нещо като мълчалив протест и просто не се явих на поредното заседание насред работния ден. Процесът можеше да отнеме поне още 2 години, ако новият съдия не бе решил да вземе крути мерки и да приключи случая за 2 месеца. И добре че го направи. Но понеже мерките нямаше как да се вземат спрямо виновните, най-бързо и ефективно бяха взети спрямо потърпевшите и другите свидетели.

"Настоявам обвиняемите да се накажат, за да може санкцията да има възпитателен ефект върху тях", пледира прокурорът. Гледам го и схващам, че сам не си вярва на думите. За всекиго е ясно, че никакво престъпление, наказано условно след 8 години, не може да има възпитателен ефект върху никого. А това престъпление няма как да се накаже с друга присъда освен условна. Момчето е осъдено на 9 месеца затвор условно, а момичето - на 6 месеца. Двамата трябва да възстановят и разноските по делото. Естествено, тези пари няма как да бъдат събрани от двамата младежи, нито пък онези 533.70 лв., които преди 8 години са стрували чантите и якетата. Ако съдът в крайна сметка не беше отменил глобите от по 100 лв. на свидетелите и потърпевшите, тези пари щяха да бъдат единственият приход на държавата от процеса.

"Защо ми трябваше изобщо да ги хващам двамата и да се обаждам на полицията", се укоряваше преди две години момчето, което още през 2002 г. е хванало крадците. Една зима той прекара студентския си празник на съдебно заседание. "Аз бях студентка, когато това се случи, завърших, омъжих се, родих дете и това дело още не е приключило", споделя едно от момичетата. Не знае какво да мисли, защото самата тя е юристка и вероятно не си е представяла правото точно така. Адвокатите, видели какво ли не за последните 20 години, обобщават: "Вместо вас на това дело май беше по-добре да дойдат вашите деца и децата на подсъдимите. Едните да видят, че е лошо да се взимат наркотици, а другите - че в България често пъти се наказва това, че обикновеният човек проявява гражданската си съвест".

Аз ще бъда по-крайна. Това дело показа на поне 10 български граждани, при това млади хора, че у нас наказват не престъпниците, а хората, които се опитват да живеят нормално и по правилата. Идеята на правосъдието май беше да лови престъпниците, а не да наказва жертвите и свидетелите. За другите не знам, но поне в мое лице правосъдието загуби един човек. Който вярваше в тях.



* свидетел по дело за открадната преди 8 години чанта