Старата мъдрост на Тодор Живков "Тази година полупроводници, догодина - цели проводници" придоби внезапно нов живот чрез промени в Закона за животновъдството. На пръв поглед новите текстове имат благородната цел да внесат ред и работещи механизми в отглеждането на селскостопански животни. Само че "експертите" - както от комисията по земеделие в Народното събрание, така и от Министерството на земеделието и горите, се пообъркаха в представите си за видовете добитък.

Заедно с представители на животновъдните асоциации присъствах на заседанията на парламентарната комисия по земеделие, на които агроминистерството представи законопроекта. Учуди ни лекомислието, с което членовете на комисията пипаха в специализираната материя, включваща животновъдство, генетика, патентно и административно право. С най-добри намерения, разбира се... А когато се стигна до определенията за селскостопански животни, хаосът започна да придобива застрашителни очертания. В допълнителните разпоредби например думите "кучета и камили" се замениха с "каракачанско куче и българско овчарско куче". Така и без това несъвършеното определение стана и дискриминационно. Учените бяха доста смутени от тази "дефиниция" и се опитаха да открият дискусия със следния аргумент: в цитираните текстове са определени рамки, обхващащи някои видове животни, но не изчерпващи всички, които се използват като селскостопански.



Липсват риби, охлюви, миди, жаби,



които отдавна се отглеждат със стопанска цел - за месо. Отпадането на камилите като селскостопански животни също е необяснимо - те, както и техните родственици ламите, се отглеждат като селскостопански животни от векове. Поименното изброяване на породи кучета също е необяснимо. Логично е за селскостопански да бъдат признати всички породи, използвани за тази цел.

Според законодателя обаче не всички кучета са достойни да бъдат селскостопански животни, а само каракачанското и българското овчарско куче. И ако кучешкият расизъм и сегрегация изглеждат смешни, то представителите на науката се опитаха да припомнят, че камили са отглеждани в България до средата на миналия век, когато колективизацията в ТКЗС ги е изморила. При това са отглеждани както като работни животни, така и заради вълната и месото. Търсене на камилска вълна и месо има и днес, но не и от страна на народните представители. Така горката камила престана да е селскостопанско животно - поне в България. Разумното предложение на представителите на науката за дефиниция "Селскостопански животни са животните, гръбначни и безгръбначни, отглеждани и развъждани за производството на животински продукти, други селскостопански цели или за работа" изобщо не беше разгледано.

По този начин, след като въвежда кристална яснота за това що е селскостопанско животно, законодателят насочва ясния си взор към Закона за закрила на новите сортове растения и породи животни, като прави в него следните допълнения:

В чл. 4, ал. 1 се създава изречение второ:

"Местните (автохтонните) породи селскостопански животни и създадените породи в страната съгласно приложението са собственост на държавата."

Тази формулировка вече противоречи напълно на духа и буквата на закона, който е създаден, за да регламентира и гарантира правата на селекционерите (авторите). Условие за това е породата да бъде създадена или открита и разработена и да отговаря на определени критерии, т.е. тя трябва да е обективизирана, идентифицируема. Противоречи и на Конституцията, защитаваща всички форми на собственост и гарантираща частната собственост като неприкосновена.

На възражението, че породата е условна категория, изразяваща се в общия генофонд на определена популация, и върху този генофонд не може да има право на собственост, нито представителите на Министерството на земеделието, нито народните представители намериха за необходимо да отговорят. Когато въпросът се конкретизира - дали държавата ще национализира стадата от животни от дадените породи, или по какъв друг начин ще упражни правото си на собственост, народните представители се позасмяха и оставиха нещата, както са си. Така де - да му мислят онези, които имат животни.

Вместо това се създаде нов член 15а: "Правото на сертификат за породите животни съгласно приложението към чл. 4, ал. 1 принадлежи на държавата. Сертификатите за съответните породи се издават на министъра на земеделието и храните."

Да, обаче сертификатът за порода се издава на автора (авторите), които са създали или открили и разработили породата. Държавата не може да ограничава това право. Тя би могла да бъде равноправен участник в процеса на създаване или откриване и разработване на породите, но не и да изключва от този процес други субекти.

При това вече има издадени сертификати на частни лица за някои от породите, а за други процедурата по издаване е в ход. Да, казаха представителите на Министерството на земеделието, ама те са много малко.



Демек - собствеността на един или няколко души няма значение



- трябва да се мисли мащабно, по ленински.

По-нататък законодателят прие странен документ, приложение към закона, наречено: "Български породи селскостопански животни, собственост на държавата". Всички присъстващи специалисти до един възразиха, че списъкът не е пълен, не е точен и не е съобразен с науката. Отново това се оказа глас зад кадър, на който никой не сметна за нужно да отговори.

Като дългогодишен участник в проекти за развъждане на български породи коне и с опита ми в кинологията се опитах да обобщя съвсем накратко какво е направила държавата за българските породи коне и кучета през последните две десетилетия.

В списъка на местните породи виждаме Каракачански кон. След описването му в началото на XX век за каракачанския кон не са полагани никакви грижи от страна на държавата. На каракачаните системно се пречеше да отглеждат конете си, а в последните две десетилетия пред ентусиастите, отглеждащи породата, администрацията противопоставя стена от безразличие. Това обаче съвсем не е най-лошото. От списъка липсват Старопланински кон, Делиормански и Камчийски кон. Твърди се, че те са изчезнали. Аз лично съм наблюдавал коне с такива породни белези в съответните им местообитания.

Що се отнася до културните породи коне, създадени у нас - Плевенската, Дунавската и Източнобългарската порода, вследствие непрестанните "грижи" на държавата в последните 20 години те бяха пред изчезване и са съхранени само благодарение на усилията на частните собственици, обединени в съответните породни асоциации.

В списъка на породите открих Местно магаре. Макар и често да наричаме така свои познати, това не е достатъчно, за да създадем порода. В България най-разпространено е Кипърското магаре, което се среща в цялото Източно Средиземноморие и в никакъв случай не е местна порода.



Що е Българско овчарско куче?



Няма нито един достоверен източник, в който да се говори за такава местна порода. Българското овчарско куче е създаваща се в момента порода, на основата на Каракачанското куче, с участието на близки до нея по-едри породи като Кавказка и Средноазиатска овчарка. Тя е продукт на сложно възпроизводително кръстосване и ентусиазма на десетки и стотици собственици на животни. Отново държавата няма особени заслуги за оформянето на породата, която си присвоява.

В същото време е пропуснато българското гонче - известна нашенска ловна порода.

Важно е, че учените и ентусиастите, които имат единствената заслуга за изучаването и запазването на местните породи животни, пак са натикани в ъгъла и са поставени под властта на явно неграмотен закон, приет от незаинтересовани хора. За да си знаят мястото. И да си мълчат.