Няма намерени думи, които да опишат трагичното отчаяние на македонските и тракийските българи от решенията на Берлинския конгрес. Това отчаяние е многократно по-силно сред населението, вкусило за малко от свободата. На 12 (25) февруари 1878 г. малък руски отряд начело с майор Иван Орлински освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) от турско робство. Едва половин година по-късно по Берлинския договор (1 (13) юли 1878 г.) градчето е върнато в Османската империя, а населението му е обречено още 34 години да гледа през границата свободна България от прозорците на къщите си.
Отчаянието си е отчаяние, но срещу ръжен бос не се рита. След разгрома на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.) българите от Македония и Одринска Тракия навиват ръкави и се захващат с труд и постоянство да пречупят диктата на великите сили. Разбира се, че всеки възход "към светла бъднина" започва с образованието и науката. Точно толкова вярно е и че унищожението на един народ започва с погром върху създаването на научни знания, върху системата за образование, която той е съградил.
Така в първите дни на октомври 1880 г. в Солун Кузман Шапкарев, с помощта на Солунската българска община и със съгласието на екзарх Йосиф I, открива учебната година на Българската солунска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и на Българската солунска девическа гимназия "Св. Благовещение". В тях се записват първоначално 100 ученици, наставлявани от 4 учители, и 40 ученички в подготвителен клас под ръководството на Царевна Миладинова. Никой не е очаквал по това време всичко да мине гладко. Османската власт и гръцкото духовенство в Солун в един глас ни съобщават, че в "гимназията се преподават най-опасни за държавата [т. е. за Османската империя] науки".
Настанена в прекрасна просторна сграда близо до църквата "Св. Атанасий", българската гимназия е в сърцето на града. Първата учебна програма е изработена от Трайко Китанчев по образци от учебните програми в Княжество България и Източна Румелия. Само след 2 учебни години славата на българските солунски гимназии, мъжката и девическата, вече се е разнесла навсякъде по Македония. Руският, френският, английският и румънският консул в Солун, както и османските власти, признават с присъствието си на годишните тържества мъжката гимназия като най-уреденото средно училище в Македония и Одринска Тракия.
Развитието на мъжката и на девическата български гимназии в Солун до 1913 г. е само в една посока - неспирен възход. За благото на всички българи са ежегодните дарения за училищата, които се радват на изключителен авторитет сред всички българи, особено сред останалите под робство, дори след създаването на Българската одринска гимназия "Д-р П. Берон" през 1891 г.
Учениците в Българската солунска гимназия, както е присъщо на всички по-будни българи от това време, не остават настрана от национално-освободителното движение в Македония и Одринска Тракия. През 1888 г. в училището се организират тайни ученически революционни кръжоци. Само изброяването на учителите и на завършилите българските солунски училища ще даде почти пълен списък на радетелите за освобождение на Македония и Одринска Тракия и присъединяването им към свободните български земи. Всеки от учителите и директорите в Солунската гимназия има специално място в българската история, култура и национално-освободително движение - Божил Байнов, Георги Кандиларов, Михаил Сарафов, Васил Кънчов, Антон Попстоилов, Григор Пърличев, Гьорче Петров, Константин Величков. Всяко училище може да се гордее с ученици като Дамян Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Борис Сарафов, Иван Снегаров, Александър Балабанов или Димитър Талев.
Междусъюзническата война първа принуждава българските гимназии да напуснат Солун, заедно с учениците, учителите, част от мебелите и учебните пособия, както и цялата налична училищна документация. Двете български солунски училища става възможно да се слеят чак през 1913 г. в Струмица под името Струмишка смесена гимназия, което със сигурност оставя трайни спомени и у учениците, и у ученичките в новото училище. През 1917 г. военните действия през Първата световна война изтласкват училището в Щип, но на следната година дългата върволица ученици, учители и натоварени пособия и документация се връщат в Струмица, но съвсем за кратко. Следва ново преместване, този път в Петрич, тъй като България губи района на Струмица по Ньойския договор (1919 г.). През следващата 1920 г. по предложение на учителите в гимназията и с личното застъпничество на министър-председателя Ал. Стамболийски Солунската гимназия се премества в Горна Джумая, чийто граждани събират много бързо 80 000 лв., необходими за преустройване на бившите турски казарми в учебна сграда.
За кратко след Деветнадесетомайския преврат (1934 г.) гимназията е преместена в Кюстендил, но под угрозата недоволството да прерасне в ново горноджумайско въстание е върната в новопостроената си сграда в Горна Джумая.
От октомври 1925 г. е признато правото на гимназията (днес Национална хуманитарна гимназия "Кирил и Методий"*) да използва добавката "бивша Солунска" към името си, което често се мени според училищната мода през следващия половин век, както всъщност и през всичките 130 години от нейното съществуване.

* * *

*Използването на християнските рангове и йерархична система под каквато и да е форма в българското образование е незаконно, но изглежда на никого не му дреме за това на фона на хаоса в българските училища днес, на безсрамните опити за заличаване на Българската академия на науките.
Не може да се каже, че започналите вече решителни и съгласувани действия на всички държавни органи и институции за обезличаване на българското образование, за пълна, цялостна и окончателна мутризация на българската култура, за доубиване на българската наука, са били неочаквани. Предвидимостта, която кой знае защо понякога се изтъква като предимство в политиката, едва ли е зарадвала някого и този път.
Унил и тягостен идва тоя 24 май. Руши се създаденото с всеотдайните усилия на поколения блестящи владетели, политици, военачалници, дейци на словото и перото през всичките 13 века българска история. Уви, българската държава отдавна се държи като окупатор със собствения си народ.

Извори

"Питание: А по народност що си?
Отговор: По народност съм българин.
Питание: Защо?
Отговор: Защо съм роден от татко и майка българе и говорам (сборувам) български.
Питание: Не бидвит ли да си изменит човек верата и народността?
Отговор: Има такви людйе, що си изменват верата и народността, туку тийе чинят най-тежък грех; таквите людйе ся имает от светът за предатели. Тийе никому не са мили, ами секой ги мразит и ненавиждат, за това яз никога не ке проста да ми поминит такво нещо в умът ми и всекога ке ся мъчйа да свестявам такви изумени людйе."
Из "Българский буквар. Част А или взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските българи" на Кузман Шапкарев, Цариград, 1868 г.

"Времето [1861 г.] още не беше сгодно. Гърцизма в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расл и расл. Българин българина наричаше "шоп"; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска. Учени мъже уверяваха, че българите немат писмен язик . . .
В дукяна на Ангела Групчев, който служеше кат читалище, се научих на българско чтение и язик . . . Често разправяхме на учениците и на родителите им (но не всем) колко е труден елинский и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчин си язик. Много псалми, преведени на македонско наречие, се четеха по църквите и вдъхваха свещен ужас на християните . . .
Сега веч народний дух беше развит и по околията . . . През майя 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.
- Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?
- Сакаме.
- Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.
- Позволено ти е ...
В Цариград се учих на славянский у Г-на Ивана Найденова (добър му час) даром . . .
В началото на ноември 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища . . ."
Из "Автобиография" на Григор Пърличев, 1885 г.