Има една група от хора, които успяха за последните десетина години да прокарат две забележителни неща, за които политиците мечтаят от дълго време. Първото, което е блян на руското политическо ръководство, е да се обедини под някаква форма бившият Съветски съюз. Второто пък е това обединение на някогашната империя да стане по такъв начин, че другите големи държави в Европа също да са много доволни. Тази група от хора представлява ръководството на ЕBU - Европейския телекомуникационен съюз, организаторът на "Евровизия". Към тях на челно място е и несменяемият вездесъщ бивш шведски журналист Сванте Стокселиус - изпълнителният директор на фестивала. Ето как тези хора са постигнали всичко това.

През 90-те, когато Русия за първи път се включи в "Евровизия", всяка година бе абонирана за последните места. Не помогна и участието на големите й звезди Алла Пугачова (Дъблин, 1997) и Филип Киркоров (Дъблин, 1995). Двамата, свикнали в родината си да ги възнасят до небесата, претърпяха



провал, който сигурно ще помнят до края на живота си



Западните държави така и не възприеха патоса, с който тогавашните съпрузи Пугачова и Киркоров им пяха кахърни балади от времето на соца и чакаха да спечелят овации, както са свикнали да им се случва от Балтика до Кавказ. По онова време Русия бе самотна на фестивала, тъй като другите държави от бившия СССР нямаха право да участват, пък и не проявяваха интерес към него. А и конкурсът имаше железни правила: всяка държава трябваше да представи част от културата си, поради което бе задължително участниците да пеят на езика, който в конституцията на страните им е отбелязан като официален. Освен това на фестивала не можеше да се изявява държава, от която няма поне една електронна медия - член на Европейския телекомуникационен съюз (EBU), организаторът на "Евровизия".

Тогава шефовете на руския Первый канал заключиха, че причината за ежегодното фиаско на тяхната страна на фестивала е руският език. Той навявал на европейците някакви лоши спомени от Съветския съюз и те затова не искали да гласуват за руснаци. Затова от Первый решиха, че след като Западът не зачита руската музика по обичайния начин, ще му бъде наложено да я уважава по другия. Опирайки се на възможностите на Руската федерация, босовете на Первый поведоха война на два фронта. От една страна, със съдействието на ръководството на "Евровизия" започнаха да притискат EBU да промени правилата и да позволи всеки да пее на английски език. От друга - по всевъзможни начини Русия започна да лобира телекомуникационният съюз ежегодно да приема още и още телевизии от постсъветското пространство. За първото руснаците случиха на много подходящо време - точно в този период англоезични песни от Ирландия бяха печелили пет последователни години. Поради което с лекота намериха и други съюзници - Гърция и Кипър, които за десетилетия наред не бяха побеждавали нито веднъж и също смятаха, че



проблемът не е в кичозните песни, които пращат, а в езика



Постепенно групата се обогати с още държави, които изпитват комплекс от собствения си език: Норвегия, Швеция, Исландия, Холандия. Така през 1999 г. Русия се увенча с първата си голяма задкулисна победа на "Евровизия" - успя да промени правило, останало неизменно (с двугодишно прекъсване в средата на 70-те) от 1956 г. Изискването за езика в регламента бе допълнено със следната редакция: Песните се изпълняват на официалния език на страната участник или на друг език. Това друг език, разбира се, не означава чешки или беларуски. Беше ясно, че следва да се разбира английски. Повече нямаше никакви пречки пред руските изпълнители вече и те да се правят на англосаксонски звезди.

С огромен успех премина битката и на втория фронт, като тя продължава и до ден-днешен. EBU се напълни с такива европейски членове като например обществената телевизия на Азербайджан. Тук руснаците намериха съюзник в лицето на Франция, която сама в миналото бе лобирала в EBU да влязат телевизиите на Мароко, Ливан и Алжир. Те също проявяват интерес към "Евровизия", но поне засега няма как да участват, защото не могат да изпълнят друго важно условие от правилника на фестивала - да покажат всички изпълнения, дори и това на мразения от тях Израел, без да ги цензурират.

За броени години в съюза се озоваха обществените медии на Грузия (която тогава още бе близък съюзник на Русия), Армения, Украйна, Молдова и дори на най-тоталитарната медия на Стария континент - Беларуската телерадио корпорация, рупор на диктатора Александър Лукашенко. Всяка от тези страни, веднъж сдобила се със заветното членство в EBU, веднага започваше да лобира за следващата, като не пропускаше на мига и да подаде документи за участие на "Евровизия". От миналата година медиите на бившия СССР са в нова активна колективна акция EBU да се обогати с още един най-демократичен канал - персоналната телевизия на казахстанския диктатор Нурсултан Назарбаев. По всичко личи, че догодина към гласовете за руските певци на "Евровизия" ще се добавят и още 12 точки от Казахстан.

Всичко това, разбира се,



много подразни някои от старите членове на EBU



от Западна Европа, една от които е Италия, а друга - Австрия, и те се оттеглиха от фестивала. Но основните големи държави на континента са доволни. В правилника не беше пипнат един от текстовете, според който Франция, Германия, Испания и Великобритания винаги участват директно във финала, каквато и песен да пратят, защото плащали най-много за провеждането му.

Но никак не е чудно, че оттук нататък и при точно тези правила, каквито и изпълнители да изпратят бившите съветски републики, те неизменно ще преминават във финала. Просто защото гласуват една за друга. Към всичко това се добавя и практикуваният напоследък музикален туризъм. Всяка година изпълнители от една държава се изявяват от името на друга. На "Евровизия 2010" Русия например игра с двама кандидати - собствените си претенденти от групата на Пьотър Налчик и Ева Ривас, която е от Ростов на Дон и не знае и дума арменски, но представи Армения с парче на английски език. Родителите на Ева от едната страна са гърци, а от другата - полуруснаци, полуарменци. Великобритания също игра с двама - собствения си кандидат Джош Дюбави и уелсеца Джон Лилигрийн, който представи Кипър на английски. Ако на фестивала имаше изискване да се пее на официален език, Ривас и Лилигрийн никога нямаше да се пласират от държави, чийто език просто не разбират.

Разказвам всичко това, за да стане ясно защо страни като България, Словакия, Словения, Чехия, Малта, Андора, Сан Марино, Унгария и още няколко



никога няма да имат шанс да преминават във финала



на "Евровизия". Поради което и част от тях (Андора, Чехия, Сан Марино) тази година решиха да бойкотират фестивала. Причината е, че те просто нямат нито един или поне достатъчно съюзници, на които да са в сърцата и които да гласуват за тях. Защото проблемът в този фестивал е не крайното класиране, а именно да попаднеш във финала. Там резултатът обикновено е почти справедлив, защото гласуват всички, за разлика от полуфиналите, където гласуват само участващите в него. Да, на финала бившият СССР гласува пак за себе си. Бивша Югославия - също. Но остатъчния вот е този, който определя челната десятка, и тя е горе-долу обективна. Независимо дали България изпраща стилен баладичен хит като Let me cry на Мариана Попова или мелодичната "Ангел си ти" на Миро, те все няма да имат шанс. Въпреки че и двете са с класи над преминалите във финала тази година изумително блудкави песнички на Пьотър Налчик (освиркан между другото на два пъти в залата в Осло) и "Пеперуди" на беларуската група "3+2" - изпълнение, което напомня на ранния Бисер Киров. Ако погледнем резултатите, ще установим, че по традиция нашата песен и тази година е била класирана на 15-о от възможни 17 места във втория полуфинал.

За да не се налага всяка година българите да окайват участието си и съответно да се нахвърлят върху изпълнителите, които пеят на "Евровизия", е нужно БНТ1 - нашият представител в ЕBU,



да последва руския пример и да лобира за промени



Първата е да се спре музикалният туризъм, като се възвърне старото изискване за езика. "Евровизия" е бил и трябва да е фестивал на нациите. Достатъчно англосаксонски шоупрограми има денонощно навсякъде. С песни на азербайджански, арменски, грузински, украински, гръцки, исландски и т.н. ще бъде невъзможно руснаци да представят Армения, уелсец да пее за Кипър, а шведи да пишат текстовете на песните на Норвегия и Азербайджан, разчитайки и получавайки подкрепа от другите страни не заради качеството на песента, а заради екипа, който я представя. А и когато човек пее на родния си език, някак ще се оттласне от мерака да се прави непременно на англосаксонец. За тази поправка в правилника БНТ1 би могла да разчита на лобиране и от страна на Сърбия, Словакия, Хърватска, които винаги изпращат песни на роден език. А също и на Великобритания, която от години недоволства от това всеобщо англоезично пригласяне. Едновременно с това БНТ1 трябва да настоява и за промяна на регламента за финалистите. След като не са в състояние да преборят съседското гласуване на полуфиналите, цяла група от държави би приела механизъм, според който при жребий поне три или четири от т.нар. аутсайдери да се класират направо във финал. Това би било справедливо за тях. За съжаление обаче, БНТ1 няма да направи нищо от това. От години тя е просто член на ЕBU, който редовно командирова своите представители в седалището в Женева, за да вдигат ръка при гласуванията, без да проявяват никаква активност. Рутината, обхванала БНТ1, е толкова голяма, че едва ли това й поведение в EBU ще се промени скоро.