Напуснах онзи вестник (по правилата не правим реклама дори на мъртви вестници) не защото не издържах истериите на шефа му. Дребосък с прякор на домашен любимец (по същата причина не споменаваме имена и прякори), той съвсем се беше възнесъл в небосвода на реалния социализъм. Беше съветник на Живков, периодически заплашван с отстраняване. Чудехме се защо ще го отстраняват, такъв лоялен и усърден, а после се разбра - заради стари вицове. Имали претенции към репертоара му. Но го държаха - ако вицовете му не бяха смешни, той самият беше. И ги веселеше.

Не можеше да ме понася, ако трябва да бъда точен. Мразеше ме от сърце. И омразата му беше законна. Пишех "частни случаи" - ако някой ги помни, знае за какво става дума. Имало е "ниша" тогава в обществото, имаше и "табу"-та: да не се рови и разследва, да не се тревожи гражданството и т.н.



Та тези изнервящи съчинения

вдигаха тиража на вестника,



пощата се задръстваше от писма, самият той получаваше комплименти, които посрещаше с ръмжене. Беше видял пред павилиона на "Славейков" как софиянци си купуват "неговия" седмичник, измъкват страницата с "частния случай", а тялото хвърлят в кошчето. (Знам точно и кой подлец му го беше показал.) За какво да му се сърдя - не бих го преглътнал и аз. Та ясно защо човечецът на всяка крачка съскаше и заплашваше, че ще ме уволни. Всъщност му трябвах. Пък и не се чувствах неуютно там - темите ме поглъщаха, а и не бях против да го разстройвам.

По-млад съм бил и не особено разумен, та ходех по ръба на търпението му. Или подсъзнателно съм разбирал, че докато му работя, ще съм в безопасност. Защото поради непрекъснатите му избухвания срещу ми също тъй непрекъснато получавах предложения за работа. Но повечето ме искаха заедно с "частния случай", а аз вече знаех, че приключвам с него. Поредицата вървеше четвърта година, усещах, че нещата се рутинират, самото изстрадване се превръщаше в навик, автоматизираше се и разбирах, че това ще съсипе тези текстове, ако не го прекратя. Тогава се появи Владо Голев...

В ранния следобед Владо обикновено се разхождаше по улица "Ангел Кънчев", но не в частта й откъм Съюза на писателите, а в обратната - от "Солунска" към "Патриарха". Посмукваше лулата и спираше да размени някоя приказка с преминаващи литератори. Дружелюбен, уверен, многозначително духовит, със свободни движения на плувец, главният редактор на дебелото списание "Септември" като да поддържаше някаква подвижна "приемна"... Навремето беше редактирал първата ми книга със стихотворения и като се засичахме на "Ангел Кънчев", разменяхме мисли за живота. Та там, след като внимателно ме препита за плановете ми, той ми предложи нова работа.



Никога не бях се надявал, че ще попадна в литературно издание



Бях се примирил, че ще бъхтам груба журналистика цял живот, но пък какво, беше ми професия. А и ми допадаше това - стихотворенията да ми бъдат едно по-независимо занимание, нещо като волна програма за душата. Но предложението беше вече в ход и само след няколко дена, когато моят сприхав номенклатурец извъртя поредното си представление, разбрах, че съм се достатъчно отегчил. Тръшнах вратата... Ясно чух как челюстите му изклопаха напразно след мен.

Бях на прага да се полаская от интереса на "Септември". Нормално бе да реша, че са ме харесали като поет и ме искат в отбора си. Имал съм всички основания за подобна заблуда. Но твърде скоро разбрах, че дължа поканата на... Янко Станоев.

Янко бе дал за печат легендарния си и до днес разказ "Очите й зелени, баща й полковник". Заглавието бе реплика на прочутото заглавие на Селинджър, но разказът не беше. В разказа обаче нашият литературен чаровник бе дал на измислените си герои имена и фамилии на действителни мъже и жени от реалния живот. И след отпечатването му списанието бе обсадено от нервирани хора, жадуващи опровержение и отмъщение. Съпрузи с прекрасен брак били изобразени като разведени, други били заплетени в злепоставящи връзки и постъпки, трети просто не се харесваха в адашите си от разказа. Редакцията се бе видяла в чудо - по принцип литературните списания не боравеха с герои и обстоятелства от действителността,



живееха в безопасния свят на художествената измислица,



която ставаше опасна, само ако някой доносник съзреше в нея клевета срещу партията и развитото социалистическо общество. Но чак такива опасни измислици по онова време никой не пробутваше. А сега изведнъж им се бяха стоварили неудобствата на живия живот на живите хора, при това също тъй живо и увлекателно пресъздадени, но с малката, нехайна диверсия в имената. В това свежо, артистично разказче Янко бе маскирал скрита пружина, която задвижи непредвидени събития - някои от тях в собствения ми живот.

Защото, опарени от този допир до реалността, олимпийците от списанието просто бяха решили да вземат мерки - един врял и кипял в конфликтните текстове публицист, бдителен и патил, щеше да се справи с проблема. "Ти, каза ми тогава Владо Голев, имаш апаратура за тези неща". Глей ти, пък аз какво се бях размечтал...

Един от редакторите на прозата ми предаде телефонния указател - единствен редакционен екземпляр. За всеки случай проверявали героите на текстовете, които давали за печат - дали няма някакво съвпадение с имена на живи хора. Други достъпни "масиви" за сверка по онова време нямаше. Аз обаче знаех нещо, което тия класици не знаеха: в едно издание, ако има да става гаф, каквото и да правиш - той става. Захвърлих указателя и не си мръднах пръста. Нищо никога не се случи. Може би просто защото друг Янко Станоев няма. Но така или иначе, завоят на съдбата ми се бе състоял...

Та, ако днес чуя някой да твърди, че литературата управлява самия живот, веднага ще го подкрепя. Половин заглавие от Селинджър, още половин от Янко Станоев - и ето го повратът. След време разбрах от какво точно съм се откопчил тогава. Изнесъл съм се, оказва се, в последния момент. Но това е много-много по-различна тема. Идва й редът обаче, няма да ви се размине...