Финансистите на българските банки и фирми само с половин уста възразиха срещу избухналата свръхидея да турим под контрола на държавата размера на договорните лихви. Сега съвсем млъкнаха с надежда, че категоричният отпор на централната банка е бил достатъчен да прати натрапчивата идея в историята на несбъднатите икономически илюзии. Но грешат. Безсмъртна е заблудата, че някой може да скръцне със зъби, да тропне с ботуш и лихвата, която онеправданите граждани и фирми плащат на банкерите изедници, да падне наполовина, че и отгоре. Но тази идея не е нито българска, нито пък нова.



Битка с лихвата се води от хилядолетия



Ислямът изначално забранява лихвата - пише го във втората сура на Корана ("Кравата"), 275-280 аят. В Европа цялото Средновековие е минало в опити да се унищожи "лихварството". Още съборът в Никея (325 г.) заклеймява лихвата. Третият Латерански вселенски събор (1179 г.) направо налага анатема, изключва от християнското общество всеки, който дава заем срещу лихва (канон 25). В резултат няма нито банки, нито кредит, нито индустриално производство - чак докато разумът вземе връх в пророческата "Проповед за търговията и лихварството" на Лутер и прагматичната "За лихварството" на Френсис Бейкън. Чак през 1787 г. със "Защита на лихварството" Джереми Бентъм формулира съвременното схващане за лихвата като цена на парите, която само пазарът може да определи. Едва през 1873 г. Уолтър Беджхот в "Ломбард Стрийт" показва как точно паричният пазар определя цената на парите и слага началото на науката за банковото дело (ако то въобще е наука). Не че след това политиците са се отказали от примамливото хрумване със закон да ограничат предела на лихвата. Напротив, историята изобилства от примери на



законодателни рестрикции на лихвата,



подобни на онзи модел, който допреди няколко дни се рекламираше шумно у нас. Сигурно ще намерим подобни в историята на законодателството на всяка от европейските страни. Първият закон, с който се определя горна граница на лихвения процент, е подписан от Хенри VIII в Англия през 1545 г. Последният, който ми е известен, е японският закон за контрол на лихвата ("рисоку сейген хо") от 1954 г. Той още действа. В САЩ такива ограничения са налагани през 1923 и 1933 г. Нищо ново. Общото между всички тези актове е, че



никой закон не е спрял лихвите



Това, което държавата успява да постигне с подобни мерки, ако изобщо успее да ги наложи, е да спре кредита. Щом като нямат право да отпускат заеми при лихва, достатъчно висока да покрие поемания риск, включително оценката за инфлационна обезценка, банките просто спират да дават кредити. Естествено тогава не им трябва и да привличат пари. Затова свалят лихвата по депозитите. Имало е случаи да въвеждат такса за съхранение на пари или отрицателни лихви по депозитите. В такива периоди драстично скачат и всички такси за банкови услуги (напр. за парични преводи, за гаранции). Тогава цялото население, същите, които псуват лихварите изедници, надават вой срещу закона-убиец, който съсипва кредита и зависимото от него стопанство. Най-често



лихвените ограничения просто се заобикалят



Методите за това са десетки и са познати на всеки банкер. Най-простият е с въвеждане на допълнителни такси, които заедно с лихвата формират общата цена на заема. Други универсални методи са застраховането на риска (наред с лихвата кредитополучателят плаща още една застрахователна премия) или формирането на ликвиден погасителен пул за заема (част от отпуснатия заем се депозира в банката да обезпечи предстоящите плащания).



Дори Пророкът не е надвил лихвата,



цената на парите се е преоблякла в други, правоверни форми, които ползва популярното "ислямско банкиране". Вместо да ви дам пари, за да си купите машина, аз купувам машината и ви давам нея назаем (или лизинг). В наемната цена (лизинговата вноска) калкулирам "оскъпяване" колкото е нужно, за да си получа точно толкова лихва, колкото сте готови да ми платите (т.е. колкото "пазарът е определил"). Може и 50% годишно да е. Щом от една дейност може да се получи печалба и щом няма забрана и няма начин да се попречи, тази печалба да се разпредели по произволен начин с договора между онзи, който дава парите, и другия, който ги получава и влага в печелившия бизнес, значи куци са всички опити да се наложи предел на лихвата. Това е същото, като да наложиш "сух режим". Народът пак ще се напива, но по-скъпо, а бандитизмът ще цъфти. Затова моят американски колега и отколешен приятел д-р Ричард Ран с право нарича подобни щуротии като "лихвения предел"



финансов фашизъм



Това според него е такава политическа система, която отнема на гражданите и фирмите икономическата свобода да договорят помежду си условия на сделките, каквито те решат, подчинява стопанските процеси на волята на някаква бюрокрация, овластена да ги следи, и превръща банките в протекторати на държавата. Данъкоплатецът плаща скъпо за неминуемия провал на всички подобни опити, нищо че повечето са мотивирани с примамливия аргумент, че ще отнемат от "богатите" и ще дадат на нацията възможност да ползва нещо, без да го плати (било то кредит или краставици). Една утопия, както всеки популизъм.