Като историко-географска област Добруджа има също толкова значително място в българската история, колкото Мизия, Тракия, Македония и Косово, Родопите, Мала Азия. Даже вероятно и още по-голямо поради особеностите на етногенеза на съвременните българи. Първото етнообразуващо ядро на българската народност е тук, първите български столици, а плодородието на Добруджа ни храни и днес. Вероятно отсъствието на особено красиви природни картини на юг от долното течение на Дунав кара обитателите на областта по-малко да се заглеждат около себе си и повече да залягат над работите си. Шегата настрана, но в Добруджа наистина всичко сякаш върви по-леко.
Очертаването на българското землище [СЕГА/ 24. 01; 19. 02; 24. 07 (2008); 20. 08; 05. 11 (2009); 22. 04. (2010)] не може да се нарече самоцелно. Добре е да знаем какво сме спечелили и завоювали през вековете, какво сме загубили, накъде отиваме най-сетне. Тъжно е, че накъдето и да погледнем виждаме загубите, изпуснатите възможности, страданието. Така ще да е и на север, към Добруджа и отвъд Дунав.
* * *
През 284 г. днешна Добруджа отново се превръща в гранична за Римската империя област. Отвъд нея стотици племена, в търсене на възможности за преживяване и оцеляване, почти хаотично кръстосват безбрежните мрачни и опасни отвъддунавски простори. При административната реформа на император Диоклециан (284-305) земите на областта са поделени неравно между провинциите Долна Мизия с главен град Марцианопол (Девня) и Скития с център Томи (Констанца), която заела по-голяма част от тези земи. Всъщност още у Страбон може да се срещне понятието "Малка Скития", обозначаващо днешна Добруджа, за разлика от същинската Скития (земите отвъд Дунав). Както може да се забележи и в Певтингеровата карта, която редовно е обновявана и по това време, Томи е представен именно като най-значителен град в областта.
Поради близостта на новата столица на Босфора дунавският лимес е укрепван с огромни усилия и средства. През следващите два века поддържането на укрепителната система по границата с варварския свят ще бъде главна и най-важна задача в провинциите Скития и Долна Мизия. Още повече че предходните век-два точно покрай Черноморското крайбрежие се промъкват всякакви племена и народи, за да се отдадат на безконтролно присвояване на юг от Дунав. В новопостроените кастели се настаняват два нови легиона - I Юпитеров и II Хераклов, както и 15 нови помощни военни части. Крайно старателното, даже скрупольозно укрепване на тези земи, особено в днешна Добруджа, е добре подчертано от летописците Евнапий и Зосим през IV в. Някои промени се налагат чак в средата на VI в. Обединените провинции Скития и Долна Мизия получават през 536 г. нов главен град Одесос (Варна). През втората половина на 294 г. Диоклециан лично посещава тези земи - събитие, което намира много широко отразяване в откриваните тук каменни надписи и колони.
Въпреки значителните усилия на централната римска власт военно-политическата обстановка по дунавския лимес никога не остава спокойна. Още през 295-296 г. карпи и готи пробиват граничната отбрана между Трансмариска (Тутракан) и Дуросторум (Силистра). Равният бряг и спокойната река точно тук ще предизвикат и първите славянски набези за трайно усядане на десния дунавски бряг пак тук в края на VI в.
През 303 г. карпи, вероятно, искат и получават място за заселване някъде в Добруджа. Още 300 000 (?) сармати император Константин I приел в земите на империята, включително или предимно (?), в Скития през 332-334 г. Тези събития отразяват относителното обществено и военно спокойствие и винаги съпровождащото го замогване в провинциите в днешна Добруджа през първата половина на IV в. Точно от това щастливо време е и прочутата монументална гробница в днешна Силистра с великолепните си стенописи.

Щастието винаги е кратко, а влошените отношения на империята с готите,

вече трайно уседнали на север от долното дунавско течение, довежда първоначално до Първата готска война (366-369 г.). Събитията очевидно са толкова сериозни, че император Валент (364-378) почти непрекъснато резидира в градовете на провинция Скития, за да организира отбраната.
През 376 г. за земите на днешна Добруджа настава време на страшно разорение, което започва безобидно - вестготите искат и получават място за заселване на юг от Дунав. Пак при Дуросторум те преминават реката и започват да чакат за настаняване. Амиан Марцелин прискърбно ни съобщава, че военните и административните имперски чиновници, натоварени с посрещането и настаняването на вестготите, решават да понатрупат някоя пара в удалия им се случай, като започват "срамна търговия". Същността й била проста - продавали на гладуващите вестготи кучешки трупове за храна срещу роби, от което прибирали отлични печалби. Както обикновено се случва, с изключение на днешната българска действителност, търпението на потъпканите винаги има край. Готите превръщат разбиването на местните римски гарнизони в обикновено клане. Безпощадно са опустошени провинциите Долна Мизия и Скития. Последиците от тези събития преобръщат живота в балканските провинции на империята.
Още едно поражение римските легиони претърпяват през следващата 377 г. при Салици. Ново по-страшно поражение се случва при Адрианопол (Одрин) следващата година - на 9 август загива самият император Валент. През 384 г. нови готски маси преминават вече пропукания лимес, през 386 г. - пак. За да спре греутунгите, които започват да форсират дунавското устие с 3000 лодки, начело на значителна войска тук се появява император Теодосий. Този път военните действия са с успех за византийската войска.
През 441-442 г. унищожително хунско нашествие слага край на времето на относителното спокойствие. С новите хунски нашественици населението на Скития окончателно се варваризира. Земите на днешна Добруджа така пострадали при всички тези събития, че никога повече не се съвземат в границите на Византия.
През 505 г. целият изнемогващ диоцез Тракия, включително провинциите Скития и Долна Мизия, получават значителни данъчни облекчения, но от началото на VI в. нови масови нахлувания, включително славянски и прабългарски, окончателно унищожават спокойствието в областта. Подготовката за славянската и за прабългарската й колонизация ще тече чак до втората половина на VII в., когато тук ще е люлката на една от първите и най-мощни средновековни европейски държави. Българската.

Извори

"[& 34] В Скития първи от запад [на изток] живее племето на гепидите [родствени на готите], окръжено от велики и славни реки; на север и на северозапад тече Тизия [Тиса]; на юг [тази област] се отсича от самия велик Данубий [Дунав], а от изток - Флютавзий [Олт, ляв приток на Дунав] . . .Между тези реки се простира Дакия, която, подобно на корона, е ограждана от скалистите Алпи [Карпатите]. По левия [северния] им склон . . . на безкрайни пространства се е разположило многолюдното племе на венетите [северна група племена на южните славяни]. Макар техните имена да се променят според различните родове и местности, те се наричат най-вече склавини [западната група племена на южните славяни] и анти [източната група племена на южните славяни].
[& 35] Склавините живеят от града Новиетун [вероятно до Любляна] и езерото, наричано Мурсианско [Балатон?], до Данастр [Днестър], и на север - до Вискла [Висла] . . . Антите - по-мощното от двете [племена] - обитава от Данастр [Днестър] до Данапр [Днепър], там, където [бреговата ивица на] Понтийско [Черно] море прави рязък завой . . .
[& 36] . . . над Понтийско море са се разселили българите . . .
Там са и хуните . . .
[& 38] . . . първото разселване [на готите] е било в Скитската земя, около Меотийските блата [Азовско море]; второто - в Мизия, Тракия и Дакия; третото - [по крайбрежието на] Понтийско море, отново в Скития . . ."
Етническото състояние в Добруджа и в околните й земи през първата половина на VI в. според "За произхода и делата на готите" на Йорданес, около 550 г.

"Когато те [скитите, т. е. прабългарите] дошли до границите на ромеите . . . Булгариос взел 10 хиляди души . . . Той преминал реката Танаис [Дон] в посока към Дунав . . . И той помолил [император] Маврикий [(582-602)] да му даде една област , за да се заселят и да станат съюзници на ромеите. Императорът му дал Горна и Долна Мизия [приблизително днешна Добруджа] и Дакия - цветущи земи по времето на [император] Анастасий [(491-518)], които после аварите [съвместно със славяните] опустошиха . . . Те [скитите] се заселили там и станали ромейска стража. Те [скитите] били наречени от тях [ромеите] българи."

Из "Летопис" на Михаил Сирийски (ХII в.), написана по "Църковна история" на Йоан Ефески (VI).