Около празника на Солунските братя непозната жена по телефона помоли за разрешение да сканира старата ми книга "Сърца в неизбежна отбрана", за да я предложи на библиотека в интернет. Била доброволка, каза. Според нея липсвали заглавия за този период, както и въобще липсвали мои неща в "читанката". Съгласих се, познавам сайта и понякога се скривам в него от грижи и от подлости. Малко е необичайно това четене - не можеш да лежиш и напук на медицинските правила да си разваляш очите, но пък избираш напосоки и се отдаваш на изненадите. Убежището, уви, е виртуално, но пък и в много отношения напълно реално - иначе щяха ли сега, когато "читанката" я гръмнаха, толкова хора да се окажат ограбени и възмутени? Това тук няма да го коментирам. Не защото няма какво цветисто и жлъчно да се каже, а защото коментарът и тупурдията насърчават всеки, който не може да живее без тях. Но вълната от гняв и сарказъм във форумите ме кара да вярвам, че ако потрябва, и между нас



ще се намерят хора, които да

научат по една велика книга наизуст,



за да я запазят от унищожение. Както го е измислил Бредбъри в романа си, особено сочно цитиран тези дни във връзка с репресията срещу "читанката".

Така или иначе, "Сърца в неизбежна отбрана" се размина с електронната трибуна. Поне засега. Книгата е писана преди и след 1989 година, на чертата. Повече преди, по-малко след. Издадена е през деветдесет и трета. Беше на масата ми сега, когато стана зулумът в интернет. Просто за справка, ето каква:

"Когато се изясни, че Рей Чарлз наистина ще пее в София, това продължи да възбужда, както възбуждат и наелектризирват само слуховете. Тогава изглеждаше невероятно магьосникът да се появи пред смъртните, пък и не ставаше ясно с какво сме го заслужили. Имах чувството, че едно поколение се люшна към "Универсиада". На опашката за билети осъмнахме петдесетина души и според пристигането на сутрешните влакове тя започна да се попълва с мъже от различни градове, с различен говор и различни занимания. Беше по времето,



когато не излизах от къщи без бележник



и сега преписвам някои професии, които тогава съм успял да разчета в разговорите. Главен агроном от Търновско, двама офицери, учител по физика, треньор по колоездене от Бургас, главен готвач от Шумен, театърмайстор, още един треньор, плановик, автомонтьор, бюфетчик и сервитьор от Дряново, началник-склад за конфекция, още двама учители, инженер химик, бръснар от Ловеч, отговорник на парно отопление, криминален инспектор, началник на пощенска станция от Ямболско, планински спасител, маркшайдер, управител на почивен дом, електроженист, стъклар, ръководител движение, капитан на плаващ кран, киномеханик."

Това е от текста "Музикален момент". Върнах се към него покрай "трилогията" около концертите на Елтън Джон. За това какво тази магическа музика прави с нас и как светът ни става друг в нейно присъствие. И как ние ставаме други. И колко предани сме й вътре в себе си. И как към нея се стремим. И - защо.

Живяхме в години на труден достъп. Виждал съм плоча на Глен Милър, изостанала от съюзническата комисия след войната и закачена (в рамка!) на стената във варненска къща. Знаех един печатар, който след концерта на Далида вече не можел да говори за друго - така му и викаха, Далидата. Спомням си как в университета Тома Томов се опитваше да ни... разкаже нова песен на Битълс, слушана през нощта на забранените честоти. Сега, когато два дни националният стадион излъчва маратон на прочути групи за цял свят, е трудно да си представиш това. Но така беше.



Колкото до Рей Чарлз, там историята е друга



Приятелят ми Костадин Заимов днес е професор, корифей по взривозащита, но в студентските години с удоволствие ремонтираше радиопарати и магнетофони. Магнетофоните бяха рядкост тогава, идваха със записите си и ако те бяха хубави, ремонтът се проточваше. Записът на "Не мога да престана да те обичам" дойде с магнетофона на плувеца Иконописов. Песента ни омагьосваше, превъртахме и я повтаряхме. Тогава познах удоволствието да слушаш хубаво парче без прекъсване - много народ покрай мене си изпати от това. Отнякъде бяхме научили, че певецът е негър, но не знаехме, че е сляп. Кой знае защо бяхме сигурни, че певиците от ангелския хор, който звучеше зад него, също са черни. От прозореца на студентската ни квартира песента изпълваше карето от солидни кооперации, веднъж видяхме две момичета отсреща - танцуваха прегърнати. Спряхме магнетофона и те възмутено заразмахваха ръце. Голям смях падна. И не само...

И много след това, ама много, Рей Чарлз се появи в нашия тогавашен свят. Било е септември, 1980. Попя ни певецът, обкръжен от черните си ангелици, а после се изсипахме в нощта и никой не продумваше, и никой не си отиваше - сякаш бяхме излезли от черква. Група музиканти и поети - притихнали и омаяни, невярващи, че сме се върнали на своя си бряг. Първомайстори се вживяваха като ученици, непримирими врагове се гледаха опрощаващо, очите на Йорданка Христова блестяха. "Като звезди", би казал всеки автор на текстове за песни от онова време.

Тогава, на плочника пред "Универсиада", за първи път осъзнах онова, което е трябвало да знам от първия ден, в който съм избрал попрището си: мигът в изкуството е винаги за последен път. Но тъкмо затова той е миг от вечността...