На 15 юни новото британско правителство на премиера консерватор Дейвид Камерън направи исторически жест, като пое отговорност за едно от най-жестоките грешки на своите предшественици - "Кървавата неделя" в Северна Ирландия. На 30 януари 1972 г. британски войници от 1-ви батальон на парашутния полк на Нейно величество стреляха по мирна демонстрация в северноирландския град Лондондери и убиха 13 души, повечето младежи. Други 14 души получиха тежки рани, като по-късно един от тях почина. По думите на техни роднини и голям брой свидетели някои от жертвите дори не участвали в мирния марш на влиятелната по това време Асоциация за граждански права.

Корените на конфликта датират от 1921 г., когато Ирландия е разделена на Ирландската свободна държава и Северна Ирландия, която остана под властта на Лондон. В края на 60-те години на миналия век в тази област противопоставянето между ирландските националисти и протестантите лоялисти достига своя връх. Първите искат обединение на Ълстър, както още наричат областта, с майката родина Република Ирландия и наричат себе си "републиканци". Техните противници обаче искат да останат в границите на Обединеното кралство, защото иначе ще бъдат малцинство в Ейре. В началото на 70-те години кървавите сблъсъци са ежедневие, като протестантите постоянно провеждат провокационни паради на оранжистите в чест на победата на протестанския крал Вилхелм Орански над войските на католическия му противник Яков II на 14 юни 1690 г.

На 30 януари 1972 г. в град Лондондери се провежда поредна голяма демонстрация на Асоциацията за човешки права, което обединява католици и протестанти в опита им да помирят областта. По време на протеста малък брой радикални младежи започват традиционно да хвърлят камъни и бутилки срещу британски войници. В един момент се чуват изстрели и падат първите убити. До края на деня става ясно, че са загинали 13 души, всичките са демонстранти. Военните се оправдават, че били нападнати от снайперисти на Ирландската републиканска армия (ИРА), без да дадат жертви, а някои офицери по-късно дори са наградени с ордени от кралица Елизабет II. Събитието остава в историята като "Кървавата неделя" и бележи края на крехкия мир в Северна Ирландия. Пророчески един от лидерите на движението заявява на британските управляващи: "Вие унищожихте движението за права, като в момента хиляди млади хора, момчета, се записват доброволци и вие ще пожънете своята кървава реколта".



След това започва новата ера на насилието,



известна още като The Troubles (размириците), на неконтролируем гняв и най-вече на възхода на военната групировка на католиците - ИРА и подобни протестантски военни групи като Асоциацията за защита на Ълстър и Доброволческите сили на Ълстър. На 21 юли същата година следва "Кървавият петък", отмъщението на ИРА, която взривява за един ден 26 бомби в Белфаст и убива девет души, а над 130 са ранени. След това Северна Ирландия и английските градове са арена на постоянни атентати и смъртта на 3524 души. Това продължава до 1998 г., когато двете страни изоставят пътя на "кръвта и стоманата" и сключват историческия мирен договор, известен като "Споразумението от Разпети петък". По неговата сила републиканците и лоялистите в момента заедно управляват областта, а военните групировки се разоръжиха. Макар че все още действат маргинални републикански групи, които се обявяват срещу мирния процес.

Именно по силата на споразумението от 1998 г. тогавашният премиер Тони Блеър стартира второ разследване на "Кървавата неделя". Първото бе проведено още през 1972 г. от комисия под ръководството на лорд Джон Уиджери, което само за 11 седмици стигна до извода, че военните са открили огън, след като срещу тях "стреляли снайперисти на ИРА". Комисията всъщност прие версията на британските военни и бе справедливо критикувана, че изобщо не е провела безпристрастно разследване. Втората комисия бе оглавена от лорд Марк Оливър Севил, на когото му бяха нужни 12 години, като през това време бяха взети 2500 свидетелски показания. То струваше на британските данъкоплатци 195 милиона лири (235 млн. евро). Половината от парите отидоха за заплати на членовете на комисията и адвокати. Самият лорд Савил е взел 2.4 млн. евро, а двама от подчинените му съдии - по над 5 млн. евро. В крайна сметка комисията излезе с доклад от 5000 страници в 10 тома, тежащи общо 20 кг. Тя заключи, че парашутистите са извършили неоправдани убийства на невъоръжени цивилни, като никой от тях не е бил от ИРА.



Животът на войниците не е бил застрашен, но 20 от тях са открили огън



Основната вина е хвърлена върху командира на батальона подполковник Дерек Уилфорд. Премиерът Дейвид Камерън нарече доклада "шокиращ" и се извини на близките на жертвите от името на правителството и всички британци. Но призова да не се започват процеси срещу военните. Данните от разследването бяха възприети с бурни ръкопляскания и сълзи в Лондондери, където изказването на Камерън бе транслирано директно на големи видеостени. Много хора в Англия също одобриха разследването, независимо от похарчените милиони, защото е възстановяване на справедливостта, макар и почти 30 години по-късно. Всички страни се надяват, че това ще е една от последните глави на този кървав конфликт, който всички се надяват да остане само в миналото.

Британското правителство всъщност успя да намери правилната формулировка, която да донесе поне някакво утешение на роднините на жертвите, като по този начин армията не бе разпъната на кръст. Последствията от "Кървавата неделя" и без това ще бъдат винаги припомняни на войниците и офицерите на Нейно величество. Още повече, че към извиненията на правителството се присъединиха началникът на Генералния щаб и бивш главнокомандващ сухопътните сили генерал Дейвид Ричардс, както и популярният генерал Майк Джексън, който през 1972 г. бе офицер в Парашутния полк. Големият въпрос сега е дали роднините на загиналите и ранените ще съдят военните за парични компенсации. Това обаче зависи изцяло от северноирландската прокуратура. А семействата на загиналите и ранените могат да съдят Министерството на отбраната за десетки милиони евро компенсации. Адвокатските такси ще плащат британските данъкоплатци. Много юристи са скептични, че подобни дела могат да завършат с успех, тъй като е малко вероятно, че след почти 40 години ще могат да се съберат достатъчен брой улики и доказателства срещу всеки от замесените в трагедията военни. Не е ясно как при един процес трябва да бъде разпределена вината за случилото се. От една страна, за това трябва да отговаря командващият военните в този ден подполковник Дерек Уилфорд, който се предполага, че е издал заповедта за стрелба в онзи ден. От друга страна, в доклада "Севил" се говори за катастрофално лоша дисциплина сред парашутистите и се споменава, че те може да са започнали стрелбата, без да чакат заповед за това. Няколко бивши войници на Уилфорд вече го защитиха, че просто е "изкупителна жертва" и трябва да се търси отговорност на неговите началници, които въобще в онзи ден го изпратиха с хората му в Лондондери. Някои роднини се надяваха, че докладът ще разкрие ролята, която през 1972 г. изиграха членовете на тогавашното британско правителство и висшите чинове на армията, но разследването не намери доказателства, че действията на парашутистите са били "наредени отгоре". Или пък, че по-късно те са оказали натиск при първото разследване, за да спасят честта на Обединеното кралство. Едно е сигурно, през този период Лондон изпусна шанса да използва Асоциацията за човешки права, за да обедини двете враждуващи общности в Ълстър, и стори това едва след хиляди разбити съдби.