Първият рожден ден на всяка власт винаги е повод за яко говорене. Защото за година време какъвто и да е кабинетът, вече е направил своя прощъпулник, избрал е посоката на своята политика и вече уверено крачи по нея. За разлика от човешките индивиди правителството навършва пълнолетие, щом изпълни един цял годишен цикъл в коридорите на властта. Каквото и да е отношението им към властта в момента, всички, които докопат микрофон или им е под ръка вестникарска страница, се чувстват длъжни да се изявят по повод годишнината. Приказват онези, които държат да се идентифицират с властващия режим, говорят опонентите му, дори хората, които стоят настрана от политиката, участват в годишното надприказване, за да придърпат общественото внимание към проблемите, които за тях са важни. В глъчката

изобилстват крайните становища;

в един и същи ден, та дори един след друг пред един и същи микрофон или пък един до друг във вестника, можем да се дивим на диаметрално разнопосочни изказвания. Адептите на властта се чувстват длъжни да ни уверят, че ни оглавява уникално по своята мъдрост, храброст, честност и умения правителство. Ако следите опозиционните изяви, може да се вцепените от страх - куп ужаси ще ви обадят. Опонентите са в неистово търсене на най-язвителни думи. Оценки като срив, провал и катастрофа ги нямаме за нищо, те хвърчат безогледно във всички посоки. Чудя се как ли ще говорим, ако наистина икономическата ситуация се влоши до катастрофична степен? За жалост в тази вербална суматоха

критиката болезнено липсва

"Критика" не е да ругаеш колкото можеш. Ако вярваме на Лексикона на Лидъл и Скот, "критика" идва от гръцкото "критикос", в превод: "способен да разпознава". В смисъл да отличава (обективно) доброто от злото, посредственото от изключителното. Да критикуваш означава преди всичко сам да намериш оптимално решение и след това да посочиш какво не достига, за да се постигне оптимумът. Не е критика отрицанието. То отхвърля, а първата работа на критика е да намери обща основа с критикувания и застанал на същата позиция, да потърси какво може да бъде подобрено, накрая - да каже как да стане. Безкритична ругатня е да кажеш: аз мисля, че тези са маскари и некадърници, не ги понасям и за мен всичко, което те правят, е пагубно. Ако наистина мислиш така и не те е страх - вдигни въстание, иначе бягай в гората и се крий или си намери друга държава (вече е позволено). Поне от позицията на икономическата реалност, която се познава в сравнението, трябва да дадем

по-скоро положителна оценка

на първата година от днешната власт. Впрочем същата оценка заслужават всички политически режими, които се смениха във властта от 1997 г. насам. Можем много да говорим за стойността на онова, което правителствата са вършили. Безспорна е обаче заслугата им за онова, което не са допуснали - за мен то е най-ценно. Не издъниха валутния борд и така съхраниха стабилността на лева и стойността на спестяванията и на вложенията в страната. Не заробиха нацията в непосилни дългове. Не фалираха държавата. Не сме по-бедни, нито в по-лош икономически статус, отколкото бяхме преди 10 години, да речем. И това е повод за радост и благодарност. Доста други нации, включително от тези, на които сваляме шапка, не могат да се похвалят със същото. Ще речете, че и много грешки са направени, включително и от сегашния кабинет. Всичко е могло да се направи много по-добре, по-бързо, по-правилно. Сигурно. Но можеше да стане и много по-зле. Ако сме честни (а ние рядко сме), ще признаем, че в момента икономиката на България е в далеч по-добро състояние от средното в Европа. И с по-добре съхранен потенциал. А

големият успех на сегашния кабинет

е безспорен, рано или късно ще бъде признат от всички и ще остане като важен белег, по който историята ще съди за днешния ден: голямо постижение е фактът, че кабинетът не посегна на данъчната система. Не вдигна данъците, както направиха почти всички европейски правителства, без разлика кое в каква политическа окраска се боядисва. Няма по-важно решение от това да запазим мястото на държавата с най-ниско облагане в ЕС и на европейския континент (има острови с по-ниско облагане като Кипър, Малта и в чукарите на Андора, но те са изолирани анклави в общия пазар). Това решение е особено трудно, то налага да се обуздае самата държава и да се удържи натискът на всички нейни храненици - актуални получатели и желаещи помощ от държавата, т.е. да получат от нашите пари. Първосигнална реакция на всяко правителство е в условия на криза да заграби в бюджета по-голяма част от продукта на нацията. Трудното е държавата да се удържи в рамките на (почти) неизменен дял от продукта. Ако правителството успее да запази облагането ниско и държавата - скромна, това е безценно конкурентно предимство за страната, чиито ползи ще питае българският бизнес и цялата нация десетилетия наред. Дори само това предимство да съхраним, ще е много. Разбира се, можем да съставим цели поменници на успехите и списъци с грешки на властващата партия. Маловажни са и със спорна полза.