Миналото лято разтръбих, че тъй като - временно, разбира се, но не и за ден-два - няма политика и общество, политолозите и социолозите не са оттук нататък най-удачните обяснявачи на случващото се. На ход са, твърдях, психиатрите. Така се и оказа.

Наскоро в програмно интервю на известния психиатър Николай Михайлов (в "Сега") четохме удивително точно обяснение за българските беди. Те - бедите - идват не на последно място от това, че българинът няма идея за възпитание, благодарност, чест. И - няма идея за собствения си живот.

За ползата от възпитанието вече е ставало дума в тази колонка, ще става и занапред. Важното в случая е наистина това, че не можеш да постигаш нeщо, ако не знаеш с каква цел - за да се случи какво - живееш. Това важи за хората, важи и за общностите от хора.

И тук вече социологията може плахо да започне да се намесва в разговора. Колкото и странно да звучи на човек, който си прави картинки за света само от вестниците, наоколо има все повече примери за това как, намирайки идея за собствения си живот, хората излизат от безпомощността и почват да постигат неща. Това се вижда особено отчетливо на ниво села и градове.

Има градове - общности от хора - които нямат никаква идея за собствения си живот (освен българската програма-минимум - някой да им даде). Повечето са такива. И им личи: оръфани, неумити, враждебни, прахосващи времето си все едно ще живеят векове.

Има обаче и градове, които в последните години са намерили някаква идея за себе си - и те все повече се откъсват от масата. Стават островчета на онова, което би трябвало да бъде. Важното е, че тук става дума за места, които нямат никакви видими извънредни ресурси - море, ски писти, нефт или диаманти.

Сред известните са Севлиево, Сапарева баня и Пещера, все градове с покъртителни инвестиции на глава от населението. Има обаче разхвърляни из страната и по-малко очевидни перли - места, в които хората са постигнали някаква идея за живота си и следователно се развиват.

Копривщица е очевиден пример, особено на фона на аналогични места, но с разрушена идентичност, като Панагюрище. Хасково - с пешеходната си зона, която би прилягала на Ница, да речем - е винаги приятна изненада. Кърджали - също, въпреки примитивния си пазар. Тук, на завоя на "Републиканска", е водещият магазин за рок музика в страната, където - като в добрите книжарници в Америка - ти правят и кафе. Свищов пък е типичен южноевропейски университетски град, малко поочукан в крайните квартали. Габрово, въпреки стопанската си криза след разпадането на местната промишленост, продължава да живее начин на живот, достоен за град с такава стегната аксонометрия на централната част.

Дори Димитровград - една пропагандна фантасмагория, която се очакваше отдавна да се е разпаднала - не се предава. Намира нова идея за себе си и постепенно се изправя, макар до нивото на Хасково да го делят не само километри.

Така решили - така направили. Едните - да нямат идея и да живеят само на нивото на биологически същества. Другите - завъдили идея за себе си и следователно - тръгнали напред и нагоре, макар в умерените мащабиq характерни за България. Първите формират онзи "народ", за който става дума от една година. Вторите поддържат идеята за общество. Първите имат нужда от психиатри. Вторите - от инвестиционни консултанти.

Идеята е винаги най-отпред. И затова е мащабна глупост тарикатската поговорка: "Не ми давай акъл, пари ми дай." Обратно е: "Помогни ми да имам акъл, и така ще си направя парите."