След дълги години зад решетки, след мъчения и тормоз, сега те могат да говорят свободно - 35-те кубински дисиденти, изтръгнали се от примката на ужаса. Каква е обаче цената? Дългите години затвор са оставили белези - по телата и в душите им. Става дума за десетки кубински опозиционери, пристигнали тези дни заедно със семействата си на летището в испанската столица Мадрид. Кацането им на европейска земя стана възможно, след като кубинският режим ги освободи от затвора и изпрати в изгнание в Испания. "Това беше депортация. Бяхме изгонени от родината", оплаква се Омар Салудес, който поради своята критична към режима работа като журналист бе осъден на десетилетия зад решетките. На испанска земя той разказва сега, заедно със своите другари по страдания, за изтезанията и човеконенавистните порядки зад кубинските решетки.

Салудес настоява за освобождаването на всички затворени в Куба дисиденти, които по негова преценка са близо 200 души. В пристъп на отчаяние и безнадеждност мнозина от тях се самонараняват, за да насочат вниманието към себе си. Един негов съкилийник си надупчил със спринцовка очите, разказва Омар Мойсес Ернандес. Защо?

"Защото



не можеше повече да гледа несправедливостите.



Сега този човек е сляп", казва Ернандес. При други политически затворници ужасните хигиенични условия, липсата на медицинско обслужване и гладът довели до хронични заболявания. "Живеехме насред скорпиони, хлебарки, плъхове и изпражнения", казва Хулио Цезар Галвес. След продължителни преговори с хаванския кардинал Ортега и с испанския външен министър Мигел Анхел Моратинос, кубинският държавен глава Раул Кастро се съгласи да освободи общо 52-ма политически затворници-активисти, които принадлежат към група от 75 противници на режима, осъдени през 2003 г. на дългогодишен затвор по обвинение в заговор за сваляне на властта. Едно от условията в уговорката е заминаването за Испания, макар че някои от активистите не искали да напуснат родината си. Сред първите, които пристигнаха сега в Испания, се шири обаче разочарование най-вече поради това, че приемът, който им бива оказван на свобода, не отговаря на техните представи. В момента испанското правителство ги разглежда като преселници и иска да ги настани на първо време в общежития за имигранти.



"И в Испания не сме свободни",



оплакаха се незабавно засегнатите, които отново се чувстват под опекунство. "Не ни питат какви сме по професия и къде искаме да отидем", казват някои от тях. Активистите се разглеждат като "политически емигранти" и искат сами да могат да избират своето местопребиваване. Мнозина от тях виждат в Испания само междинна спирка, откъдето да продължат по-нататък, например за САЩ - страната, в която повечето от тях имат роднини. На освободените политически затворници не им харесва също и това, че в замяна външният министър на Испания Моратинос иска сега да подтикне Европейския съюз да се откаже от твърдия си курс спрямо Куба. "Нашето освобождаване не трябва да се поставя на едни везни с евентуално подобряване на правата на човека", заявява Омар Салудес и предупреждава: "Нищо не се е променило! Куба продължава да е страна на много жестокости, без демокрация и без зачитане на елементарни човешки права."

Репресиите започнаха преди седем години. Кубинските власти арестуваха редица опозиционери, а неотдавна от гладна стачка почина първата жертва на драконовските мерки. Орландо Сапата Тамайо стана символ на съпротивата и на манифестациите на Damas en blanco или "Жените в бяло" пред сградата на централния затвор в Хавана. Те са роднини или съпруги на задържаните преди седем години 75 опозиционери, които бяха осъдени по бързата процедура и затворени при драконовски мерки за сигурност. "Докато можем да стоим, всяка неделя ще излизаме тук, за да се борим за свободата на мъжете ни", казва една от жените пред затвора.



"Черна пролет" са наречени репресиите



от март 2003 г., когато е заловен и Тамайо. Задържането му е обосновано с "нарушаване на гражданския ред и незачитане на държавните органи". Орландо се застъпва публично за събирането на подписи за проекта "Варела", който изисква приемането на закон за политически реформи. Освалдо Пая е инициатор на проекта: "Първоначално Сапата бе осъден на три години затвор, но властите намериха начин да удължат присъдата на 33 години. Гладната му стачка започна, след като пазачите многократно го пребиваха и здравето му се разклати сериозно. По този начин той искаше да издейства човешко отношение към себе си и към останалите затворници. Правителството реагира както винаги: с безразличие и престъпна арогантност." Орландо Сапата Тамайо не приема храна в продължение на 85 дни. Едва в последния момент управата на затвора го прехвърля в болница, но твърде късно. Орландо почина малко след това. Той бе на 42 години и от 1971 г. насам е първият политически затворник, който умира вследствие на гладна стачка. Останалите латиноамерикански правителства се въздържат обикновено от критики към режима на братята Кастро, не на последно място поради солидарност с многократно тормозената от САЩ островна държава. Бившият президент на Коста Рика и носител на Нобелова награда за мир Оскар Ариас изрази ясно своята позиция пред испанския в."Ел Паис": "Където има демокрация, там няма политически затворници. В нито една наистина свободна страна човек не може да влезе в затвора, защото мисли по определен начин. Куба използва всякакви риторически хватки, за да продава навън своята "особена демокрация". Всеки политически затворник обаче опровергава твърденията за наличието в Куба на подобна демокрация, защото се превръща в неоспоримо доказателство за авторитарност."



-----------------------------------

Куба и реформите



Реформите в Куба идват потайно и незабележимо, но с пълна сила, както съобщава от Хавана кореспондентът на агенция ДПА Франц Смет. Новото правителство под ръководството на Раул Кастро все по-често удря спирачка, за да не допусне излизане от релсите. Гладът за свобода на пътуванията, за достъп до интернет и за телевизия за всички не може да се уталожи поради липса на девизи. Напорът обаче расте. Младежкият вестник Juventud Rebelde успокои читателите си и ги призова първо да започнат открито да говорят за проблемите в страната - нещо немислимо под егидата на Фидел Кастро. И това вече се случи. Въпреки налаганите от властите ограничения, интернет се превърна в ново комуникационно средство за младите хора, които освен това имат чрез глобалната мрежа за пръв път възможността поне виртуално да напуснат острова и да се огледат другаде по света. "Страната вече не съществува", казва опозиционният журналист Рейналд Ескобар. От скоро има нов блог-портал Potro Salvaje, който игнорира държавното опекунство. Чрез този портал кубинците намират забранени сайтове и могат редовно да дискутират забранени текстове. Също и частната инициатива, макар и без държавна благословия, е вече реалност. На улицата съвсем открито се продават компактдискове и дивидита. Частни таксиметрови шофьори предлагат услугите си. На правителството остава единствено възможността да се погрижи с всички средства да предотврати експлозия на кипящия котел, чийто капак президентът Раул Кастро открехна малко още преди месеци. Още преди две години партийният вестник Granma предупреди да не се подхранват "погрешни очаквания" с оглед на обещаните промени. Казионните медии преповтарят, че решаващата причина за ограниченията била целта да се избегне "неравенство в едно общество на изключително равенство." Но за Куба може би не остава много време.