Преди седмица в ефира прозвуча забавна новина. Цитирам: Американският президент Барак Обама изпрати благодарствено писмо до премиера Бойко Борисов във връзка с поздравителното писмо на българския министър-председател по повод националния празник на САЩ 4 юли. "Честито", рекъл премиерът. "Благодаря", отвърнал му Обама. Какво му плащаш? Новина. За щастие ни бе спестен по-нататъшният политико-емоционален пинг-понг, защото със сигурност Борисов е бил признателен (по-право PRизнателен) за любезното писмо на Обама, който на свой ред си е рекъл "пак заповядайте", но дори сервилните медии не стигат дотам да отразяват любезните неизказаности.

Преди дни пък Сидеров уличи Диана Янкулова от БНР в пристрастност, нарочи я за "политическо назначение", призова към лустрация на неблагонадеждните, а Борисов запя беквокал, но от радиото реагираха твърдо и властта даде заден. Помириха се някак си, не се били доразбрали, друго имали предвид и прочее, а Янкулова излезе с изненадващо оптимистичното съждение, че "битката за свободата на словото е спечелена и че това е излишно връщане в едни преживени периоди". Дали?

За капак в събота водещата на "Сеизмограф" Светла Петрова остана без гост. Борисов обещал да дойде, пък сетне се отметнал.

Трите случки илюстрират



почти фройдистките взаимоотношения на днешната власт с медиите



Защото, ако ГЕРБ е рожба с "баща неизвестен", то майката не буди съмнение. Медиите са утробата, която износи партията. Тя не е нито идеологически, нито социален, а тъкмо медиен феномен. Сигурно затова отрочето държи не просто да бъде отразявано, но и обичано от родителката си. При Сидеров също става дума за любов и омраза. Да си спомним взломната му визита в редакцията на "168 часа".

Днешната власт има една особеност. Тя театрализира взаимоотношенията си с медиите. Кой е тоя Николов от пресцентъра на ГЕРБ, дето си имал предаване в частна телевизия, попитал премиерът пред камерите. "Кой си, бе, Никола? Я да го видя къде е Никола? Ти ли си? Ами махайте го от парламентарната група, щом пречи на журналистите!" Така Борисов разрешил на място проблема със своя сътрудник, който все пак запазил мястото си в ПР службата на ГЕРБ, но побързал да спре предаването си.

Пак тези дни премиерът отби неудобен въпрос с позоваване на вестник "Сега" с аргумента, че "не чете този вестник". Ласкателно е да получиш сертификат, че не си клакьор на властта от устата на министър-председателя. Стилът на Борисов обаче смущава. Естрадното високомерие към критиките не решава проблемите. А Борисов наистина "закъснява с графика за смяната на министри", както твърди политологът Борис Попиванов в интервюто пред "Сега". ГЕРБ мълчи и за ямболския кмет и областен партиен координатор Георги Славов, чието дело за престъпление по служба вече е в съда, а пет досъдебни производства са на път. А за Лечков (също следствен) министър Цветанов дори се застъпи в прав текст. Колко струват тогава клетвите за безмилостна борба с корупцията в благонадеждните медии?

Затова не споделям оптимизма на Янкулова, че свободата на словото е веднъж завинаги спечелена битка. Дори по света, камо ли в България.



Родният рефлекс към автоцензура е особено силен



и театралните скечове на властта са не по-малко ефикасни от телефонния натиск. По света медиите вземат интервюта от премиера, у нас преди време той взе задочно интервю от главните редактори с въпроса натиска ли ги някой. Изнудващ въпрос на бабаит с предизвестен отговор.

Борисов често използва високото стълбче на рейтинга си като дълга показалка, с която раздава признание и немилост. Понякога плясва прегрешилите през ръцете. Назидава и бездруго предпазливата Ризова, гълчи със сънливо раздразнение сутрешни водещи по телефона. В отношенията между премиера и медиите излишъкът от емоции създава димна завеса около хаоса от противоречиви факти, танго-стъпки и спорни назначения.

Разбира се, като всяка власт и тази е изкушена да задуши лошия вестоносец, а от есента лошите вести ще са в изобилие. Да звъни на един телефон, вместо на два, оттам и мераците за обединение на БНТ и БНР, почти единодушно отхвърлени от гилдията. Засега не личи властта да е чула посланието на професионалистите.

В страна, в която омразата е една от най-устойчивите обществени връзки, две гилдии са особено дискредитирани: тази на политициТЕ и тази на журналистиТЕ. Обобщенията са порочни и убиват нюансите, но фактът е факт. Двете гилдии флиртуват, търгуват, а в драматични моменти се ползват взаимно за гръмоотводи. Рядко успяват да установят етичен и рационален диалог. И докато за журналистите той е въпрос на етика и професионализъм, за властта той все пак е протокол и задължение.