Мъдри все пак ще да са били повечето средновековни владетели, когато е трябвало да се определя данъчната тежест за подвластните. Няма да е вярно, ако твърдим, че им е било лесно да сдържат желанието си да смъкнат и последното парче кожа от гърба на данъкоплатеца, но почти винаги около тях се е намирал някой, който да им посочи последствията. Въстанията и бунтовете, които следват неразумната данъчна политика, избухват неотменно и свалянето на владетеля е най-малкото, което може да му се случи. Най-често немъдрите и алчни господари се прощават с живота си, разкъсани от безумната тълпа или поне съсечени от охраната си.
В българската история византийският император Василий II (976-1025) се споменава винаги с прякора, добит след варварското му отношение към българските военнопленници през есента на 1014 г. С основание същият император, от гледна точка на византийската история, се превъзнася като велик владетел. Завладявайки България, Василий II много разумно не нанася никакви промени в данъчната политика от времето на цар Самуил, изчислявайки точно, че трябва да остави завладените българи да преживеят най-напред голямата политическа промяна от 1018 г. Данъчната тежест за покорените българи остава неизменна - "който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино". Макар днес да не сме докрай и винаги наясно с точното измерение на някои средновековни мерки и теглилки, то две крини зърно (= 25, 6 до 41 кг) и стомна вино (неизяснена мярка, но най-много 10 л) не изглеждат като непосилна данъчна тежест. При това споменатото се дължи само от притежателите на работен добитък. Кражбите, безбройните тежки глоби, военните доставки, църковните данъци са, разбира се, отделно.
Двайсетина години по-късно едно политическо парвеню с изявен селски произход - евнухът Йоан Орфанотроф, брат на император Михаил IV, започва реформа, с която превръща удобния натурален данък в паричен, при това изчислен по немислимо високи цени. И понеже алчността по един или друг начин винаги се наказва от съдбата, последствията никак даже не закъсняват. "Българите, които силно се стремели към свобода", по категоричния изказ на Йоан Скилица, се надигат почти веднага, а глухото брожение от практически силно завишените данъци, прераства в широкомащабно въстание с ясни политически цели.
Начело на тези събития в българския град Белград (днешната сръбска столица) се озовава някой си Петър Делян. Впрочем дори името му е съставено в строго съответствие с българската царска традиция. Византийските автори ни уверяват в повечето случаи, че този Петър бил с неясен произход и само твърдял, че е син на цар Гаврил Радомир (1014-1015) от първия му брак с унгарката.
Червеят на съмнението, който ще ни тормози всеки път, когато се заемем с произхода на цар Петър Делян, е хитро заложен у повечето византийски източници. Техните разкази, макар и привидно правдиви, ни водят полека към извода, че новият български цар е самозванец, "служил" някъде из Цариград при някого си. Всъщност много често първият непредубеден поглед върху историческите извори, обикновено през ХIХ в., се оказва най-точен. По-късните интерпретации често преследват някакви други цели, та винаги трябва да поглеждаме задължително назад, към златното време за науката история. Така още сръбския историк Ф. Рачки през 1873 г. много точно възстановява събитията и ни най-малко не дава ухо на интригите и грозните подмятания на Йоан Скилица, на Йоан Зонара, който пък съвсем не се ориентира в родословието на Самуиловия владетелски род, или, особено, на по-късния Михаил Псел. Та Рачки, а с него е напълно съгласен и В. Златарски, прави много точна и логична възстановка на събитията, може би днес малко позабравена.
Изглежда, че 16-17 годишният Петър Делян "се поклонил" на император Василий II заедно с още четиримата си братя, двете си сестри и мащехата си, втората жена на Гаврил Радомир Ирина, под стените на Охрид през 1018 г. (В. Златарски, 1934). Заедно със семейството си заживява в Цариград, но за разлика от някои други свои роднини Петър Делян изглежда не успява да направи съществена кариера в императорския двор. Две десетилетия по-късно, той е само "служител на един цариградчанин" (тук няма да имаме съмнения във византийските автори), може би секретар на някой от представителите на местната аристокрация - дори само поради своя произход, Петър Делян със сигурност е получил много сериозно образование в двореца в Охрид.
Въпреки че съмнението е първото условия при историческите занимания, изглежда, че вече е време да загърбим сплетните на Скилица и Зонара, както и злобните подмятания на Псел, и веднъж завинаги да постановим царския произход на Петър Делян. Още повече, че отлично осведоменият деволски епископ Михаил, в неговите 66 добавки към "История" на Йоан Скилица (Виенски препис от началото на ХII в.), е пределно категоричен за произхода на новия български цар, когото без капка съмнение причислява към Самуиловия владетелски род.
В Белград, всъщност както е според обичая, извън градските стени, Петър Делян, вече "спечелил съчувствието на целия народ" и "облегнат на единодушието на мнозинството", е въздигнат и коронован за "цар на България".
Напълно възможно е маджарските роднини на Петър Делян да са му оказали някаква подкрепа, предвид близостта на тези събития до границата, но тази помощ не ще да е била от особена важност, понеже никой не я споменава.
Въстаническата войска се отправя първом на юг-югоизток, като по пътя си несъмнено е увеличавала числеността си. През Ниш и днешната област Косово Петър Делян се насочва с ясни намерения към "главния град на България" Скопие. Този голям град е всъщност българска столица, макар и номинално, до 991 г., доколкото в мощната крепост тук пребивава злощастният цар Симеон Роман (977-991). Още едно основание има Скопие да бъде определян така гръмко - по същото време той е център на тема България и седалище на императорския наместник.
Император Михаил IV, вече силно разтревожен да не би "злото да се е увеличило и да пламне пожар", прави няколко опита да спре разрастването на въстанието, но с тази задача се справя значително по-зле, отколкото със задоволяването на прищевките на императрица Зоя, с която май наистина отровили първия й съпруг, император Роман III Аргир. Даже нещо повече. Войската, изпратена да потуши въстанието, била от Драчката тема, населена предимно с българи, които също се разбунтуват и избират за цар един от своите - Тихомир.
Противно на очакванията двамата провъзгласени за български царе - Петър Делян и Тихомир, бързо се разбират и това е още едно от основанията да смятаме за безспорен царският произход на Петър Делян, който остава единствен носител на "самодържавната власт".

(следва)

Извори

"През същата година [1040] ((двадесет и една години след поробването и покоряването на българите))*, избухнало и въстанието в България по следния начин. Един българин, Петър, по прякор Делян и служител на един цариградчанин, избягал от столицата и започнал да скита из България. Той стигнал до Морава и до Белград, които са крепости в Панония, намиращи се по брега на Истър [Дунав], в съседство със земите на краля на Туркия [Унгария]. Той разгласявал, че е син на Роман [Гаврил Радомир], сина на Самуил ((роден от първата му жена, дъщерята на маджарския крал, която още при живота на Самуила Гаврил, по неизвестни причини, намразил и прогонил вече бременна от него и се оженил за хубавицата ларисчанка Ирина)), и че води потеклото си от българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода. И тъй като хората повярвали на думите му ((убедително стъкмени)) и го провъзгласили за цар на България. Като тръгнали оттам през Ниш и Скопие, [който е] главния град на България, те известявали за него по пътя и го славели. А когато срещали ромей по пътя си, безмилостно и безчовечно го убивали . . .
. . . Той [Петър Делян] вдигнал всички войски и тръгнал към Солун срещу императора. Като научил това императорът [Михаил IV Пафлагон (1034-1041)] потеглил безредно към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани . . . А Делян . . . . станал господар на всичко . . .
През месец семтември, 9-ти индикт, 6549 [=1040] г., вторият син на Арон [брат на цар Самуил], Алусиан, който бил патриций и стратег на Теодисопол [северозападно от ез. Ван], избягал ненадейно от столицата и се присъединил към Делян . . .
Делян го приел много радостно, защото се страхувал да не би българите да предпочетат да се присъединят към него като произхождащ от царска кръв. Изглежда, че той разделил с него царската си власт и като му дал 40-хилядна войска, изпратил го да обсажда Солун."


Из "История" на Йоан Скилица
Превод на В. Тъпкова-Заимова и В. Златарски (1934)

*В двойни скоби са поставени добавките от началото на ХII в. на епископ Михаил Деволски във Виенския препис на "История"