Беслан, по обяд. Пряката "Школний" ни извежда към училище № 1. Спортната зала, където заложниците бяха държани и мнозина от тях загинаха, е облепена със снимки, детски рисунки и стихотворения. В центъра й стои голям дървен кръст. Когато го донесли, един от изживелите трагедията го изскубнал от ръцете на свещеника и го изнесъл на двора.



"Тук няма да има нито религия, нито политика", казал той



Без религия обаче не се получило. Кръстът бил оставен. А наскоро в града се заговори, че човешки образ се оформил от следите на куршумите върху разрушената мазилка на една от стените на училищната столова, която е до самата зала - в тази столова бяха разстрелвани хора в първия ден на драмата. Монахини от Аланския манастир в Алагир погледнали стената и казали, че това е образът на Христос. Днес тук отново идват онези, които искат да забравят кошмара отпреди 6 години. Религията се оказа необходима, а за мнозина стана единственият източник за утеха.

В Беслан е построена нова джамия. Местните жители твърдят, че ръководителят на Северна Осетия Теймураз Мамсуров, който е мюсюлманин, помагал на мюсюлманското духовно управление в републиката бързо да решава подобни въпроси. Но жителите на Беслан не разрешават откриването на джамията. "Искаха да я открият още в началото на август, когато започваше празникът Рамадан", сподели Рита Сидакова от Комитета на майките от Беслан, която е загубила дъщеря си. "Но много от нашите хора не можеха да приемат това. Те казват, че терористите в училището са били мюсюлмани. Дошли са с



името на Аллах на уста да убиват нашите деца



Затова след преговори с нас духовното управление реши да не открива джамията".

Властите много биха искали Беслан да бъде забравен. Бившите заложници и техните роднини се бореха за пълно разследване на терористичния акт. Отначало ги успокояваха, обещавайки им, че трагедията ще бъде разследвана и на всички въпроси ще бъде даден отговор. Накрая в Осетия бе изпратен зам. главният прокурор Владимир Колесников, който повдигна обвинение срещу местни чиновници - така даде да се разбере, че много от тях ще пострадат, ако не се укротят бесланските майки. Очевидно целта бе постигната и за Беслан престана да се говори.

Подобно на паметта за терористичния акт не е трябвало да бъде запазена и спортна зала.



Училището трябвало да бъде съборено,



майките са убеждавани, че така трябва, защото залата така или иначе ще рухне. Но майките разбрали, че има технологии, позволяващи да се запази сградата. И ето, 6 години, след като властите постигнаха своето и Беслан бе забравен в Русия, немската строителна компания Knauf Kassel започна консервация на училище №1. Това е фирма, изпълняваща подобен род поръчки в Европа. Според замисъла училището ще стане мемориален музей. Сусана Дудиева казва, че ученици от цяла Русия идват в училището - заради успехи в ученето ги награждават с пътуване до Беслан. "Наскоро дойдоха ученици от Москва. Отидоха си потресени. Тук те разбират, че в живота няма само светли дни. Че има добро и зло. Много ученици идват със семействата си. После ни пишат, че след посещението се подобрили отношенията в семейството им. Децата стават други, те разбират, че животът е нещо много крехко и близките трябва да се ценят", казва тя.

Много от бесланските семейства се нуждаят силно от медицинска помощ. Ендокринни нарушения, психически разстройства и проблеми със зрението са главните проблеми на оцелелите в тази трагедия. Те обаче няма къде да бъдат лекувани. Поликлиниките и болниците в Северна Осетия са претъпкани. А да се попадне в големите руски клиники е възможно само чрез квота, която за републиката е много малка. "Федералните власти построиха тук медицински център, но в него няма детско отделение", оплаква се Сусана Дудиева. Дори възрастните потърпевши дълго време не се ползваха с никакви предимства и трябваше да чакат на опашка. Чак тази година извоювахме от парламента и здравното министерство нашите пострадали да бъдат преглеждани без чакане. Дудиева добавя, че не е имало федерална програма за подпомагане на жертвите от Беслан. Имало само екстрена помощ в първите месеци след терористичния акт. "Освен това Пенсионният фонд на Русия предостави 20 млн. рубли на потърпевшите. Благодарение на тези пари хората в продължение на две години ходиха на лечение в санаториуми. Но и там не всичко е било гладко. Санаториумите не са били добри, не е имало вода или пък там са почивали чеченци и ингушети, а нашите хора не можеха да понесат това и много от тях се връщаха още на втория ден", разкрива тя.

В още по-тежка ситуация са ранените. Ако имаше пряко финансиране по линия на федералното здравно министерство, много деца и жени щяха вече



да ходят и да водят пълноценен живот



За някои от ранените Комитетът на майките на Беслан узнал съвсем наскоро. В първите минути на щурма 31-годишната Марина Дучко е ранена в гърба. Шест години тя е на инвалидна количка и през това време не е получавала никаква помощ от властите. "Тя живее бедно, в къща тип барака. Семейството й към никого не се е обърнало за съдействие, вече не вярва в нищо. Но според медицинските документи на нея може да й се помогне - в германски клиники такива пациенти ги вдигат на крака за една година", казва Дудиева.

Марина Дучко живее в покрайнините на Беслан. Малък двор с дръвчета и лозници, едностайна къща, в която отдавна не е имало ремонт. Преди години майка й Татяна със спестени пари пристроила към къщата баня с вана - да къпе дъщеря си. Татяна и мъжът й са пенсионери, освен за Марина те се грижат и за 15-годишната си дъщеря и за 13-годишния син на Марина. В инвалидната си количка бившата заложничка Марина Дучко рисува схемата на залата, в която се намирала със сина си, сестра си и майка си на 1 септември 2004 г. "Първият взрив бе точно до нас, в центъра на залата. След него вече не чувствах тялото си", спомня си тя. "След втория взрив, който бе около баскетболния кош, майка ми допълзя до мен и каза: "Ставай". Казах й: "Не мога, спасявай децата". Останах сама, около мен имаше мъртъвци, телата им веднага се издуха. Понякога ранените викаха. До мен допълзя терорист и ми каза: "Става й се махай оттук". Отговорих му, че не мога, не си чувствам краката си. Той ме преобърна по корем и ме накара да пълзя на ръце до прозореца. Сигурно там бе по-безопасно. Той вдигаше живите и ги водеше в столовата. Там бе по-безопасно, там никой не загина. След това в залата нахълтаха нашите и мен ме изнесоха през тренажорната зала", разказва Марина. Със самолет тя е транспортирана до Москва, където е лекувана малко повече от месец. След това е изпратена в санаториум край столицата, но лечението й там не било сериозно. Правили са й само масажи и вани. У дома е върната с медицинско заключение, в което е записано - не се нуждае от операция, само рехабилитация. Но състоянието й се влошава след курс от масажи в местната поликлиника - тя вече не можела да чувства пръстите на краката си.

Татяна помага на дъщеря си - къпе я, облича я, кара я да прави гимнастика. Заради това напуска работа м.г. При връщането й от Москва Марина липсвала в списъка на ранените. Майка й с много усилия издействала от прокуратурата да попадне в списъка. "Гледаха ме, като че ли им бъркам в джоба", спомня си Татяна. "А сега си казвам каква е ползата от тия списъци?! Когато на потърпевшите раздаваха жилища, ни казаха, че не ни се полага, имали сме достатъчна жилищна площ. Тези ли 33 квадрата са достатъчна площ?", пита Марина. Тя вече започнала да чувства тялото си от кръста надолу. Усеща също, когато Татяна прокарва пръст по ходилото й. Майка й е убедена, че дъщеря й щеше да проходи, ако с нея се бяха захванали добри специалисти. "Но такива като нас не са нужни никому. На ден държавата ни дава един памперс и две пелени. Дори едно пеленаче се нуждае от повече", казва Татяна, но без злоба. И в очите на Марина няма отчаяние. "Важното е мама да е жива. И децата", кротко изрича тя. И се радва, че нощем синът й вече не вика от страх.