|
| Иван Бърнев се правеше на Доган, преди да вземе кардиналното решение да не е палячото от екрана. |
-------
През последните години хуморът подобри и направо замени новините на телевизионните екрани и от двете страни на Атлантика. В САЩ все повече зрители научават политическите новини от сатиричното The Daily Show, откъдето е започнал и самият Колбърт, а не от вечерните новинарски блокове. Сатириците бият по най-болните места на американската идентичност - патриотизма, свободния пазар, равенството, американската мечта. Комедийните "новини" вече са загубили своите кавички и хумористите изпълняват ролята на журналистите: правят собствени разследвания, строят логическа верига от факти. И формират отношението към политиката и държавата като цяло.
Първият кандидат за президент, "паднал" до участие в развлекателна програма, е Ричард Никсън, който дебютира в скеч шоуто Laugh-In през 1968 г. Никсън вече е почувствал на свой гръб силата на телевизията - 8 г. по-рано е загубил първите в историята на САЩ телевизионни дебати с Джон Кенеди. Е, през 1968 г.
успява да се запъне
дори на единствената си реплика - "Подай топката!"
Въпреки фалстарта това е повратна точка в симбиозата между политиката и хумора. Новата ера в американската телевизия започва през 2000 г., когато Джордж Буш става 43-тият президент на САЩ, а Джон Стюарт - водещ на The Daily Show по кабелната "Комеди Сентръл". Програмата съществува от 1996 г. като доста беззъба пародия на властта. Изборите обаче променят всичко и шоуто започва серия от репортажи "Нерешителност 2000", които безжалостно осмиват Буш. След 11 септември 2001 г., когато всички новинарски канали са се заклели във вярност на Белия дом и американското знаме се вее от ефира, The Daily Show се оказва не просто опозиция, а единствената опозиция. "Лесно е да се присмиваш на Буш, че е глупак или че е на 4 г. Аз не смятам, че Буш е на 4 г. Смятам, че той мисли, че ние сме на 4 г.", казва Колбърт. И постепенно преминава от критика към правителството към критика на своите колеги, които не желаят да критикуват правителството. Така постепенно "под прикритието" на хумора се ражда напълно сериозна новинарска организация.
През 2006 г. Колбърт получава покана да води традиционната вечеря с кореспондентите в Белия дом. По правило водещият пуска няколко безобидни шеги (при Клинтън темата е слабостта му към нездравословните храни, но не и към по-пълни жени) и всички се разотиват доволни. Колбърт обаче използва случая другояче и произнася изключително дръзка реч за Буш, след която никой не се усмихва. Впрочем човек не може да го обвини в политически пристрастия - днес той се шегува и с Барак Обама, въпреки че повечето сатирици подхождат с известна доза снизхождение и автоцензура към настоящия президент. Най-малкото заради цвета на кожата му.
Подобни игри могат да доведат до напълно реални последици
Убийствено точната имитация
на Сара Пейлин от комика Тина Фей в Saturday Night Live има значителна роля за поражението на републиканците през 2008 г. В този бизнес се мъчат да изпъкнат и републиканците, но шегите им са някак по републикански плоски: Обама например е представен или като елитарен тип, или като социалист, или като абориген с кост в носа. Затова и шоуто на "Фокс" The 1/2 Hour News Hour се провали с гръм и трясък.
Популярността на комиците либерали в САЩ обаче бие всички рекорди. На името на Колбърт са наречени орел в зоопарка на Сан Франциско, нов вид паяк, един от самолетите на "Върджин Атлантик", талисманът на хокеен отбор, вид сладолед и крило на Международната космическа станция. Може ли тази армия фенове да доведе до нещо по-сериозно? Този въпрос терзае не един политик.
Хумористичните предавания се следят не по-малко стриктно от новините и в Кремъл. В Русия също знаят, че без политическа сатира днешната телевизия не може да задържи интереса на зрителите. Реформата бе започната преди 3 години от генералния директор на Първи канал на руската телевизия Константин Ернст. Той пусна цяла поредица сатирични предавания: "Прожекторпарисхилтън", "Мулт към личността", "Голямата разлика" и "Южно Бутово". Днес този тип програми се смятат дори за по-ефективен политически ресурс от новинарските блокове.
Всеки може да си купи билети за "Прожекторпарисхилтън". Такава е западната практика - смята се, че оня, който е заплатил за участието си в програма, се смее по-искрено от дежурната масовка. Наскоро гост на програмата бе френският дизайнер Жан Пол Готие. Заедно с него водещите осмиваха тоалетите на Наташа Корольова и Маша Распутина, а след това се шегуваха с режисьора Фьодор Бондарчук. "Добре, с политическия съвет на "Единна Русия" приключихме", завърши водещият Иван Урган и сложи настрана снимката на режисьора, който неотдавна влезе в партията на Владимир Путин. Този момент не бе излъчен в ефир. От програмата бе съкратен и целият "украински блок" - пародията на Виктор Янукович, който нарича поетесата Анна Ахматова Анна Ахметова в чест на своя спонсор Ринат Ахметов, както и коментара за делото срещу Юлия Тимошенко: "Глупаво е да дадеш на една жена пари, а после да я питаш за какво ги е похарчила!"
От навечерието на Нова година обаче в руския ефир се появиха
частушки в изпълнение на Владимир Путин
и Дмитрий Медведев. "Трябваше да стане по-рано, но не успяха да нарисуват достатъчно добри лица", разказва един от ръководителите на Първи канал. "Това е трудна задача. От една страна, е нужно сходство, от друга - пародията да е добра. Ако нарисуваш джуджето Цахес - нищо няма да излезе", обяснява телекритикът Анна Качкаева. Заради джуджето Цахес бе спряна програмата "Кукли" на НТВ. Оттогава НТВ е показвала Путин само в програмата "Реална политика", но винаги без глава. "Това придава на образа на президента сакрален смисъл - главите на древните жреци в миналото също не са се изобразявали", обяснява Качкаева.
Сега обаче президентът и премиерът не само че бяха нарисувани в цялата си красота, но и си подпяваха. Всъщност не изпяха нищо скандално: газопроводът "Набуко", сделката с "Опел", олимпиадата в Сочи и Виктор Юшченко. Но ефектът бе огромен. На следващия ден "Ню Йорк Таймс" дори заключи, че в руската телевизия е започнало затопляне.
Политическата сатира има свои правила. Новините за "Прожекторпарисхилтън" се подбират от група сценаристи, която пише шегите коментари. При записа има много импровизация. Писмени инструкции за темите няма, но всички признават, че действа принципът на негласните договорки. Ако обаче изобщо не се шегуваш с президента или премиера, ще възникнат въпроси. Затова такива шеги не липсват. Но все пак повечето са за тяхното обкръжение. Чиновникът е отлична мишена, зрителят винаги ще го одобри. "Телевизията си позволява толкова сатира, колкото чувство за хумор имат ръководителите на страната", казва шоуменът Александър Цекало. Когато Путин отиде на състезанието КВН, отборът на Пятигорск му съобщи, че в Русия има две беди - глупаците и пътищата. "И когато, вие, Владимир Владимирович, отивате някъде, едната беда започва да ремонтира другата".
Понякога има трудности и с чуждестранните лидери. От една страна, старателно се подбират куриозите от живота на неприятелски настроените политици, от друга - не трябва да се прекалява. Защото светът бди. Например водещите на "Прожектор" на шега поканиха в ефир премиера Путин да им гостува. В отговор се появи смешка по украинската телевизия - Путин влиза в студиото, а водещите от ужас си изяждат сценария. Изводът - "Русия е демократична страна, където смело се шегуват с Украйна".
Не целият хумор в Русия обаче е на ръчно управление. В канал "Русия" например има свещена крава - програмата "Дежурен по страна" с Михаил Жванецки. Само от него може да се чуе реплика, че "лица от миналото се върнаха във властта". Жванецки е жив класик, а програмата му е в ефир вече 7 г. Той говори и не говори. Това е хумор на полунамеците, полуусмивките, полутоновете.
Единственият хуморист, който открито се оплака от политическа цензура, е Михаил Задорнов. В "Московски комсомолец" той нарече телепродуцентите роботи, които "автоматично махат всички шеги за президента и премиера". Опитът на "Нюзуик" да се свърже с хумориста бе неуспешен. От няколко седмици телефонният му секретар съобщава: "Вие позвънихте в администрацията на президента. Вашето обаждане е много важно за нас..."
Два български начина да забогатееш: ставаш политик или имитираш политик
От времената на Алеко, та чак до днес се знае, че в перманентната беднотия, налегнала България, можеш да се обогатиш финансово, ако навлезеш в политиката. Един мандат и си вече над трудовите маси. Два и повече мандата могат да те направят дори милионер. През годините често и актьори са се вреждали сред партийния елит, но напоследък хората от Мелпомена имат втори шанс да заработят добре. Като имитират политици.
Да участваш в телевизионни и радиохалтури (от което падат много пари) или да не изневеряваш на призванието да си актьор и да се отдадеш изцяло само на театъра и киното (което пък е свързано с по-мизерно заплащане). Това е основната дилема пред всеки артист в малка и бедна страна като България. Най-добре е, ако успееш да балансираш между двете. Доста е трудно, но не и невъзможно. Дори и големи имена като Стефан Данаилов понякога са правили крачка встрани. Преди много години по програма "Христо Ботев" на радиото той водеше шоуто "Звезди посред бял ден", където два пъти в месеца влизаше в кожата на Ален Делон (тогава политическата сатира бе табу) и "интервюираше" разни световни знаменитости, сред които и западни политици (само те бяха разрешени за имитиране). Тези му изяви по никакъв начин не се отразяваха на авторитета му на добър актьор. Може би защото по онова време се ходеше масово на театър, произвеждаха се повече и обикновено добри филми, но за сметка на това електронните медии бяха кът. Добрите сценаристи (които също са кът) на такива шоу програми работеха до един там. Та и продукцията беше на ниво.
Сега не се ходи толкова масово на театър, киното ни малко живна, но не съвсем. Но пък бройката на електронните медии и желанието им всяка от тях непременно да си има свое шоу доведоха до огромно търсене на сценаристи. Както отбелязахме, добрите сред тях са твърде малко, поради което качеството на телевизионния шоу материал обикновено е плачевно. Затова и дилемата артист или медиен клоун в наши дни тежи още по-силно върху съвестта на работещите в храма на Мелпомена. И въпреки това някои, като Иван Бърнев например, навреме направиха своя избор. Добил популярност при ранния Слави още в "Хъшове", където основно влизаше в ролята на Ахмед Доган, той изведнъж изчезна от екрана и за онези, за които телевизията е единственото изкуство на света, сигурно името му вече не говори нищо. Но пък останалите не са спрели да следят ролите му в Сатиричния и знаят, че той бе забелязан дори от такъв световноизвестен режисьор като Иржи Менцел.
Колегата на Бърнев - Димитър Рачков, пък намери своето призвание по обратния път. Две години той се изявяваше пред публиката на Сливенския и още девет вече е в Народния театър, но за масовия любител на халтури изгря в целия си блясък като водещ на "Господари на ефира" и най-вече като Бай Брадър. Рачков и другият актьор и "господар" Васил Василев - Зуека все пак имаха шанс да попаднат в изпитано лицензионно шоу, което е добро въпреки сценаристите и техните текстове. Каквито и простотии да изрекат от екрана двамата, в съзнанието на зрителя остават глупостите от другите телевизии, с които се захранва предаването им. Така артистичното реноме на водещите е донякъде запазено.
И малкото сценаристи, които са на ниво, са експлоатирани дотолкова, че е неминуемо да не изпростеят. В такива моменти на помощ идват скечовете с политици или имитирането на други тв предавания. Дори и да си най-великият текстописец, няма как да поддържаш класа, когато имаш да пълниш ефир всяка седмица, а в някои случаи и всеки ден. В такива моменти и добрият актьор не помага. Най-ясно се вижда това в "Пълна лудница" по Би Ти Ви. Предаването стартира мощно, но щом продуцентът и тв шефовете решиха да го изцедят докрай и го направиха всяка събота, сюжетите започнаха да доскучават от повтаряне. Още по-безпомощно е ежеседмичното "Шоу на Канала" по БНТ, особено когато там се напъват да карикатурят политици. Всичко е инфантилно и скучно, а зрителят дори започва да се срамува заради актьорите в него. Понякога там гастролира Георги Мамалев, но дори и той не е в състояние да спаси неспасяемо шоу. В същото време Мамалев бе в стихията си, когато бе основно лице на "Царете на комедията" по Нова. За съжаление и там сценаристите бързо се изхабиха. "Царете" не успяха да се доберат до добър рейтинг и логично изпаднаха от ефира. Затова е забележително, че техните колеги от "Комиците" толкова дълго време оцеляват. Още по-интересен феномен е дългият живот на "Шоуто на Слави". Немалка заслуга за това имат, разбира се, сценаристите.
За да се компенсира липсата на добър сценарий, от много години има един изпитан метод - по време на скечовете се пуска предварително записан смях. Така зрителят трябва да се убеждава подсъзнателно, че това, което гледа, е много смешно. В днешни времена тази техника бе дотолкова усъвършенствана, че смехът вече се пуска и на живо, като се създаде и съответната професия. Първи го въведоха в "Шоуто на Азис", а в момента го експлоатират в "Шоуто на Иван и Андрей". Публиката там е на дребно заплащане, което трябва да заслужи с насилен смях при всяко тъпо изпълнение на водещите или госта. Разни миски и чалгаджийки обикновено не се усещат и са изключително впечатлени и горди, че са успели да предизвикат смях. Но онези, които са в час, изпадат в неловка ситуация. Стоянка Мутафова в "Шоуто на Азис" директно попита: "Защо се смеете насила"? Подобна реакция имаше и Кичка Бодурова при Иван и Андрей. В "Шоуто на Слави" пък са въвели друга недомислица - там публиката трябва да пляска при всяко светване на съответната лампичка с надпис applause. Тя обаче светва винаги, когато сценаристите решат, че Слави е казал нещо много смешно. Получава се изключителна ситуация, по-глупава и от изказване на министър. Добре поне, че не ги карат да тропат.
Да участваш в телевизионни и радиохалтури (от което падат много пари) или да не изневеряваш на призванието да си актьор и да се отдадеш изцяло само на театъра и киното (което пък е свързано с по-мизерно заплащане). Това е основната дилема пред всеки артист в малка и бедна страна като България. Най-добре е, ако успееш да балансираш между двете. Доста е трудно, но не и невъзможно. Дори и големи имена като Стефан Данаилов понякога са правили крачка встрани. Преди много години по програма "Христо Ботев" на радиото той водеше шоуто "Звезди посред бял ден", където два пъти в месеца влизаше в кожата на Ален Делон (тогава политическата сатира бе табу) и "интервюираше" разни световни знаменитости, сред които и западни политици (само те бяха разрешени за имитиране). Тези му изяви по никакъв начин не се отразяваха на авторитета му на добър актьор. Може би защото по онова време се ходеше масово на театър, произвеждаха се повече и обикновено добри филми, но за сметка на това електронните медии бяха кът. Добрите сценаристи (които също са кът) на такива шоу програми работеха до един там. Та и продукцията беше на ниво.
Сега не се ходи толкова масово на театър, киното ни малко живна, но не съвсем. Но пък бройката на електронните медии и желанието им всяка от тях непременно да си има свое шоу доведоха до огромно търсене на сценаристи. Както отбелязахме, добрите сред тях са твърде малко, поради което качеството на телевизионния шоу материал обикновено е плачевно. Затова и дилемата артист или медиен клоун в наши дни тежи още по-силно върху съвестта на работещите в храма на Мелпомена. И въпреки това някои, като Иван Бърнев например, навреме направиха своя избор. Добил популярност при ранния Слави още в "Хъшове", където основно влизаше в ролята на Ахмед Доган, той изведнъж изчезна от екрана и за онези, за които телевизията е единственото изкуство на света, сигурно името му вече не говори нищо. Но пък останалите не са спрели да следят ролите му в Сатиричния и знаят, че той бе забелязан дори от такъв световноизвестен режисьор като Иржи Менцел.
Колегата на Бърнев - Димитър Рачков, пък намери своето призвание по обратния път. Две години той се изявяваше пред публиката на Сливенския и още девет вече е в Народния театър, но за масовия любител на халтури изгря в целия си блясък като водещ на "Господари на ефира" и най-вече като Бай Брадър. Рачков и другият актьор и "господар" Васил Василев - Зуека все пак имаха шанс да попаднат в изпитано лицензионно шоу, което е добро въпреки сценаристите и техните текстове. Каквито и простотии да изрекат от екрана двамата, в съзнанието на зрителя остават глупостите от другите телевизии, с които се захранва предаването им. Така артистичното реноме на водещите е донякъде запазено.
И малкото сценаристи, които са на ниво, са експлоатирани дотолкова, че е неминуемо да не изпростеят. В такива моменти на помощ идват скечовете с политици или имитирането на други тв предавания. Дори и да си най-великият текстописец, няма как да поддържаш класа, когато имаш да пълниш ефир всяка седмица, а в някои случаи и всеки ден. В такива моменти и добрият актьор не помага. Най-ясно се вижда това в "Пълна лудница" по Би Ти Ви. Предаването стартира мощно, но щом продуцентът и тв шефовете решиха да го изцедят докрай и го направиха всяка събота, сюжетите започнаха да доскучават от повтаряне. Още по-безпомощно е ежеседмичното "Шоу на Канала" по БНТ, особено когато там се напъват да карикатурят политици. Всичко е инфантилно и скучно, а зрителят дори започва да се срамува заради актьорите в него. Понякога там гастролира Георги Мамалев, но дори и той не е в състояние да спаси неспасяемо шоу. В същото време Мамалев бе в стихията си, когато бе основно лице на "Царете на комедията" по Нова. За съжаление и там сценаристите бързо се изхабиха. "Царете" не успяха да се доберат до добър рейтинг и логично изпаднаха от ефира. Затова е забележително, че техните колеги от "Комиците" толкова дълго време оцеляват. Още по-интересен феномен е дългият живот на "Шоуто на Слави". Немалка заслуга за това имат, разбира се, сценаристите.
За да се компенсира липсата на добър сценарий, от много години има един изпитан метод - по време на скечовете се пуска предварително записан смях. Така зрителят трябва да се убеждава подсъзнателно, че това, което гледа, е много смешно. В днешни времена тази техника бе дотолкова усъвършенствана, че смехът вече се пуска и на живо, като се създаде и съответната професия. Първи го въведоха в "Шоуто на Азис", а в момента го експлоатират в "Шоуто на Иван и Андрей". Публиката там е на дребно заплащане, което трябва да заслужи с насилен смях при всяко тъпо изпълнение на водещите или госта. Разни миски и чалгаджийки обикновено не се усещат и са изключително впечатлени и горди, че са успели да предизвикат смях. Но онези, които са в час, изпадат в неловка ситуация. Стоянка Мутафова в "Шоуто на Азис" директно попита: "Защо се смеете насила"? Подобна реакция имаше и Кичка Бодурова при Иван и Андрей. В "Шоуто на Слави" пък са въвели друга недомислица - там публиката трябва да пляска при всяко светване на съответната лампичка с надпис applause. Тя обаче светва винаги, когато сценаристите решат, че Слави е казал нещо много смешно. Получава се изключителна ситуация, по-глупава и от изказване на министър. Добре поне, че не ги карат да тропат.
|
| Хуморът за Путин обикновено се подчинява на неписани договорки, но не винаги. |
|
| Комиците могат и да свалят политици. Тина Фей има голям принос за загубата на републиканците през 2008 г. |
|
| Стивън Колбърт |
