Пред Съюза на писателите на "Ангел Кънчев" дълги години бдеше прострелян пегас.Той, ако не се лъжа, и сега е там, но съюзът е на друго място. На такова, че на пегаса би му било неудобно - в придатък към ресторант. Спорадично го отрупваха с венци и четяха стихове на загинали поети.

Този спомен ме наведе на мисълта, че и погиналите в реформите театри заслужават постамент. Някои си отидоха като охтичави несретници, други се пъчеха до края, разчитайки на славното си минало, но всички след дълго мизерстване изпаднаха в унизително състояние.

Колкото до "Сълза и смях", неговата смърт беше предизвестена. Какъв по-логичен край след преживените



два тежки инфаркта



Първия удар получи още в късния социализъм, когато няколко партийни усърдници подшушнаха на благодетеля на актъори и всякакви други творци Тодор Живков, че директорът на "Сълза и смях" Стойчо Мазгалов е позволил в постановка на пиеса на млад автор ("1000 метра над морето" от Петър Маринков - бел. ред.) да се прави глума с пословичната му любов към природата и лова, нещо повече, чрез недвусмислена метафора да се призовава към свалянето му от власт. Колкото и нелепо да изглежда сега подобно внушение, тогава то свърши работа и Стойчо Мазгалов заедно с драматурга на театъра Ана Иванова, която носеше основна вина за допускането на никому неизвестния автор, бяха уволнени. Новият директор, щом усети маршалски жезъл в раницата си, хвърли театъра в самоубийствена идеологическа атака. Вследствие на което "Сълза и смях" болезнено осиротя. Напуснаха го първите му шпаги. Омерзение, страх и безнадеждност превърнаха трупата в аморфен колектив, в който партийните ценности все по-нахално доминираха над художествените. Но това беше при социализма.



При демокрацията се случи нещо по-радикално,



което вече непоправимо осакати "Сълзата". Преди тринайсет години реформатори, подобни на днешните и със същите аргументи, изритаха актьорите на "Сълза и смях " на улицата. Обявиха сцената му за открита. Това означаваше,че всеки, който иска да се покаже и си плати, може да се качи на нея. Ако първия удар театърът бе получил по политически причини, вторият го споходи по чисто материални. Покойният юрист и общественик Христо Данов имаше реституционни претенции към къщата, която е на гърба на сцената на "Сълза и смях". Тя все още е там, в началото на "Славянска", макар и в последен стадий на разпад. На фасадата й пише, че се продава. Нещо, което е в противоречие със статута й на паметник на културата. В нея се помещаваха гримьорните, реквизитът, някои ателиета и администрацията. Вместо да реши проблема на театъра, Министерството на културата предпочете да реши проблема на господин Данов. Дори и не направи опит за постигане на някакво взаимноизгодно споразумение. Идеите за спасяването на тия жизнено важни за театъра помещения се отхвърляха с аргумента, че реституцията е висша форма на демокрацията, а делото по този казус, в което театърът отстояваше своя интерес, е направо кощунство.

По същото време подобен проблем имаше и "Военният", но той беше решен в негова полза. В случая надделяха не толкова юридическите, колкото лобистките аргументи. За зла участ на "Сълза и смях" господин Данов взе, че оглави смятаното за гръб на театъра Министерство на вътрешните работи, после премина във висшите етажи на съдебната власт, все позиции с огромно политическо и обществено влияние, но за съжаление не бяха на ползу роду, поне в нашия случай.

Колкото и ентусиазирано последните двама директори да вееха избелелия байрак, колкото и знаменитости да шетаха по поверената им сцена, този театър, нашият театър, осакатен физически, без своя трупа все по-линееше и все по-вяло присъстваше в театралния живот. Докато в началото на август тази година се стигна до



летален изход



Това, че е донор на Народния театър, не го прави жив. Кръстът, който в далечната 1993 година артистите на "Сълза и смях" разнасяха по "Раковски" в знак на протест срещу изявлението на "културната" министърка Елка Константинова, че театърът въпреки съдебните решения, които на този етап бяха в негова полза, трябва незабавно да освободи въпросната къща, днес е на гроба му. Колко символично - от едната страна на улицата мучи Златния телец (Министерството на финансите), от другата хлипа Мелпомена. Мога само да предполагам какви интереси са накарали скрупольозната наша държава точно срещу министерството на държавното съкровище да извърши тая публична евтаназия. Как пък не стигна до ушите й, за да докосне някоя патриотична струна, че на това място, много преди да е имало наоколо каквото и да е министерство, се е издигала дървената сграда на първата професионална театрална трупа в отечеството, именувана "Сълза и смях".

Где сте херолди, които само преди няколко месеца по повод претенциите на читалище "Славянска беседа" тръбяхте на импровизираната пресконференция в салона на театъра, че няма да допуснете "Сълзата" да бъде ликвидирана? Къде бяхте, звездни функционери, защо мълчахте, защо не използвахте височайшото си приятелство, за да спасите театъра, на чиято сцена тъй щедро се раздавахте? Защо свихте знамената, когато трябваше най-смело и високо да ги веете? Защо, вместо да подадете десница на пренебрегнатите и унизените, вие им обърнахте гръб и се прегърнахте с душманите им? Защо го направихте?

За да покажете, че в театъра има здрави сили, които ще го изведат на широкия друм на просперитета, или защото бе нужен параван, зад който, вместо да свалят вехтите му дрехи, свалиха кожата му. Театрите наистина бяха стигнали до ръба, но не защото не знаят пътя, а защото държавата е в безпътица. Защо, като сте толкова загрижени за театралния живот в провинцията, не предложихте за филиал на "Народния" вместо сцената на "Сълза и смях" сцената на Разградския театър например. Защо, вместо да обединяват смолянския театър с пловдивския, не настояхте да го обединят с "Военния" или с "Младежкия"? Защо не предложихте все със същата цел освежаване на извънстоличния културен живот столичните театри да командироват периодично за сезон-два в провинцията част от своите трупи? Нали се твърди, че има насъразмерност при заетостта в тях? Не си ли давахте сметка, че още една голяма сцена ще дойде в повече на Народния театър?

Или си затваряте очите, защото



перспективата е ясна



Много скоро, когато това апетитно пространство увисне като воденичен камък на шията на първата театрална трупа в републиката, смяната на предназначението му ще бъде вече оправдана и съвсем логична.Тогава ще тъгувате ли за салона, който така ви е аплодирал? Или нови стремления към нови реформи ще заглушат всякакви сантименти. Колко изтънчено! Подават ръка уж като спасители, колкото да бутнат осъдения в пропастта. Как сега да трепка сърцето ми радостно, че скоро ще летя със сто километра в час по магистрала до оцелелите театри в страната, когато по трънливия път на театъра, където и аз все още се опитвам да пътувам, безразсъдни водачи правят катастрофа след катастрофа.