В най-голямата жега пред количка за сладолед се сблъскахме с Пепа Д. Пепа е състудентка на жена ми, рижа и гъвкава севернячка, с неизтощимо дружелюбно излъчване. Разхожда бермуди и моряшка фланелка по напечените булеварди и разговаря, сякаш те интервюира. Иска всичко да знае, а защо й е - не казва. Винаги съм се удивлявал на нейния невероятен говор. Артикулацията й е безупречна, а словоредът й е като по учебник. Звучи като "от плоча", както казвахме по времето, когато хубавият звук идваше главно от грамофонните плочи. Смятахме, че е родена за радиоговорителка, но просто няма връзки. Къде беше придобила тази чиста и изразителна реч, беше загадка. (Повечето от компанията бяхме филолози и комичният диалект на нейния край ни беше познат.) Загадка е и днес, а речта й е непокътната, удоволствие е да я слушаш. Може би точно затова тя не говори много. Не се "разпростира", както сама се изразява. Освен когато те разпитва, ще добавя аз.
Въпреки че я срещам рядко, Пепа е за мен много специален човек. Не сме прекрачвали чертата на хубавото познанство, но в миналото ни има един разтърсващ епизод. Ако правя някой ден класация на събитията в моя живот, ще трябва да му търся място в десетката. В ранните и много бедни години на демокрацията в тролея към Александровската болница я срещнах да отива към своя "адрес". Препитаваше се по това време като гледачка на чужди деца.
Беше ведра и овладяна, фрапиращо изключение
сред всички кахърни и оплакващи съдбата си гражданки, с които се сблъсквах всекичасно. Бавеше наследниците на мутри и новобогаташи, свързваше двата края и не пискаше. (Мисля, че ако някои от тях не останаха примати като родителите си, причината е именно в гледачки като Пепа - образовани, изградени жени, учителки или инженерки, които говореха правилно и пишеха без грешки.) Обясних й, че отивам в болницата - жена ми отново беше в криза, живеехме в стрес и неизвестност, не можех да го скрия, нито виждах смисъл да го правя. Тя ме успокои надве-натри и слезе при баня "Мадара" на път към своя "адрес".
Вечерта Пепа ми позвъни вкъщи. Мислила - рече - с какво да помогне. Първо: може да даде кръв. Второ: да стои при болната - нощем или денем - ако се налага. Трето: има отделени 300 долара, с които е готова да услужи. Познавам много щедри хора, правени са ми всякакви жестове в живота, имам самочувствие, че и аз не съм човек, стиснат и резервиран. Но това обаждане ме вцепени.
Този рефлекс да помогнеш и да се отзовеш -
без дори да си призован - ме смая. Срази ме. Помня, че смотолевих нещо, благодарих и обещах да се обадя. Никога не го направих. Вероятно съм се опасявал, че като употребя този жест, ще го залича. Дори след години не стана дума за това. Нито сега - край количката за сладолед.
Темата за непредизвиканото добро е твърде непроходима за мен, и вероятно - не само. Виж, злото бива изследвано амбициозно, разточително и дори сладострастно. Злото е само по себе си възбуждащо, по днешному - атрактивно.
Проблемът има и чисто практическа страна, технологична, ако щете. Неотдавна намерих изрезка от миналото. В интервю ме питат защо не вложа опита си от "частните случаи" в изследване на положителните явления в социалистическото общество. Тогава вероятно ми се е сторило провокация, прозрачен намек, че е време да престана да ровя в "задния двор" и да се преместя на светло - иначе защо ще отговарям така сериозно на такъв глупав въпрос? А отговарям, че за да има успех един такъв текст, трябват много и убедителни доказателства, иначе читателят остава равнодушен. Пък положителните явления се изследват трудно, доброто се забравя бързо и очевидците не са сигурен източник, те понякога доброто просто не помнят.
И после, аргументирам се там, когато пишеш за золум или престъпление, има засегнати и си заплашен от съд и изобличение. Затова търсиш истината под дърво и камък, пресяваш подробностите и текстът от само себе си става богат и убедителен. За положителния репортаж никой няма да те гони, хлябът и кожата ти са в безопасност. И най-вече - все ти е едно има ли ги тези положителни явления, или ги няма. (Днес като ги няма - какво?) Злодея като го подхванеш, хастара му обръщаш - разведени родители, лоши другари, котки бесил като малък... А добрият човек просто... няма хастар. Той не излъчва опасност, а тя е дразнителят, който те кара да търсиш. И сигурен съм: онези, за които добрият човек е с нещо опасен (не се съмнявайте, има такива), знаят повече за него.
Ние сме по отношение на добрия човек отчайващо невежи...
Пепа ми припомни онези, които в трудните години се изгубиха, разтвориха се в околната среда. Мъже, които всяка сутрин ми звъняха, питаха за здравето и настроението, споделяха клюка или просто новина, дотегливо канеха за кафе и ранна напитка, просто изчезнаха от телефонната линия. Не бях началство някакво, полза от мене никаква, но се обаждаха кой знае защо... Нещастието, тревогата и неизвестността в моя дом ги подплашиха... Или се дръпнаха, да не би да ги потърся за подкрепа. Или - комфортът им бе по-мил. И ето ги пак, изплуваха в паметта, а мислех, че съм се отървал. Какво да се прави - калпавите съществуват покрай свестните.
Прочее, да не пропусна да ви кажа, има един, който не само се покрива при беда, той предусеща бедата и престава да се обажда още преди тя да се разрази. Изчезне ли от хоризонта - чакай неприятности. Сигурно го заболява нещо или го засърбява - като онази дама, която предсказва земетресенията. Каква дарба само, а? (Сега пак се е изгубил. Какво ли се задава?) Естествено, такъв няма да се обади и да ти предложи кръв. Но пък, ако сме честни, кой би взел доброволно кръв от него?
!
