В някои случаи, като в Гърция, мерките за затягане на дефицита са неизбежни - в противен случай страната нямаше да получи финансова помощ от МВФ и ЕС. В други случаи стабилизирането на финансите е необходимо само колкото да се прехвърли мост над пропастта между скромните приходи и раздутите разходи - например в държавите от Г-8 - Великобритания, Япония и Германия, а също и в повечето американски щати, които (за разлика от федералното правителство) трябва поне на хартия да "уравновесят" годишните си бюджети.

Прилаганите в момента мерки срещу дефицита откриват два пътя: трайни съкращения на разходите или трайно повишаване на данъците. Първото решение ограничава ламтежа на държавите към частния бизнес - извора на продукцията, потреблението и повишаващия се жизнен стандарт. Второто иззема частна собственост за изкуствено увеличаване на разходите за потребление, изкривява икономическите решения и забавя натрупването на капитал. В крайна сметка първият метод за намаляване на дефицита е икономически далеч по за предпочитане от втория.

Въпреки това съкращаването на правителствените разходи е стряскащо занимание. Обичайната реакция на обществото е отрицателна и емоционална. Най-малкото, което може да се очаква, са медийни критики заради очаквани лоши икономически последици и загуба на работни места в резултат на намалените правителствени поръчки и разходи. Възможно е също заинтересовани групи, засегнати от орязаните разходи, да обърнат общественото мнение в своя полза. В резултат може да има дори улични протести, които понякога преминават в насилие и водят до човешки жертви, както бяха убити трима банкови служители в Атина.



Който вземе веднъж, после трудно се отказва



Всеки цент от бюджетните разходи радва някого в обществото. Дадат ли законодателите веднъж пари (събирани от данъците), после е много трудно да се отнеме това бюджетно перо. Дали става дума за държавни служители, профсъюзи (учители, пожарникари, полицаи и пр.), пенсионери или фирми, разчитащи на държавни поръчки, всяка обществена група защитава със зъби и нокти парите си. Във времена на изобилие - когато икономическият растеж се стимулира от евтини кредити и правителствата увеличават данъчните си приходи - всяка група се бори да получи допълнителни средства за своята кауза. В лоши фискални времена всяка група се съпротивлява бясно срещу загубата на своя дял от изземаната чрез данъците частна собственост.

Трудното съкращаване на бюджетните разходи се усложнява и от цикличното развитие на икономиката с редуване на възходи и кризи. Във времена на изобилие е лесно за политиците (които харчат чужди пари) да планират нови разходи, задоволяващи интересите на определени групи, защото има достатъчно данъчни приходи. Когато настъпи спад и данъците започнат да пресъхват, се налага законодателите не само да приведат разходите в съответствие с приходите, но и да орежат допълнителните средства, отпускани при възхода.

Характерна черта на обособените групи е появата на "проблем на колективното действие", както го наричат икономистите. От една страна, групите са относително малки спрямо съвкупното население, но са прекомерно чувствителни към промените в бюджетните разходи. От друга страна, е цялото общество, което е разпръснато и като цяло се влияе малко от съкращаването или увеличаването на правителствените разходи за определени групи. Така докато получателите на правителствени пари ще се борят енергично в защита на своите специфични интереси, за отделните членове на цялото общество би било относително безразлично да се противопоставят на правителствените разходи, защото индивидуалната цена на тези разходи е сравнително малка за тях.

Както посочва Томас ди Лоренцо, съвременното управление е прекалено обширно понятие за отделния гражданин, за да може той да обхване и миниатюрна част от неговата дейност. Средностатистическият гражданин е "разумно несведущ": той има малко причини да се стреми да бъде информиран за работата на правителството, защото по-голямата част от времето му отива в грижи за препитанието му, за собственото му образование, за семейството му и пр. За да влошат положението още повече, държавата, придворните й медии и интелектуалци формират голям пропаганден апарат, с който объркват още повече избирателите какво точно представлява държавата.

Освен това правителството се разпростира толкова нашироко, че прониква във всяка сфера на живота. Понякога е трудно да си представим доколко днешните правителства се лакомят за доходите ни (социални осигуровки, здравни вноски, удръжки, прогресивни данъци, имотни данъци, ДДС) - и това, без да се споменава за подяждането на спестяванията и изкривяването на цените чрез инфлацията. Когато няма перспектива да се облекчи някоя от тези тежести, не е чудно, че средният гражданин е общо взето апатичен и отчужден от съвременното правителство.

Всичко това обяснява защо на изборите (смятани за демократично доказателство, че правителствата изразяват волята на народа) обикновено има ниска активност. Те са привлекателни за хора с повече време, специални интереси или преки лични и финансови мотиви (профсъюзи, пенсионери, държавни служители, изпълнители на държавни поръчки), които играят главна роля като гласоподаватели. Общо взето гражданите, и по-специално желаещите да участват активно в политическия процес настояват правителствените разходи да се насочват към техните предпочитани програми, без да са склонни самите те да плащат за тях. Обикновено те агитират за определена политика с цел да накарат някой друг - било то "алчни корпорации", дребни фирми, богаташи или бъдещите поколения - да платят за онова, което на тях им се иска. Всеки гласоподавател има свое мнение кои разходи заслужават най-висок приоритет, как и кой да ги плати.



Орязване и сметки



Икономическата стойност на правителствените услуги не може да се изчисли въз основа на печалби и загуби. Бюджетните съкращения като самите разходи са спорни и ирационални, защото правителството не работи като частното предприятие.

Бизнесът съществува заради своите клиенти. В системата на свободното предприемачество клиентите са независими. Техните променящи се вкусове и нужди определят какви стоки и услуги да се предлагат, в какво количество, дали определено производство е печелившо. Потребителите са неделими от определянето на качеството, количеството и вида стоки и услуги, предлагани от пазарната икономика, като от тях зависи и възнаграждението на различните производствени фактори.

В сърцето на капиталистическата система е заложена истината, че всяко бизнес планиране и вземане на решение трябва да се основава на пазарните цени. Производствените цени определят дали разнообразните елементи на производството са достатъчно достъпни, за да носят печалба, базирана върху очакваните цени, които потребителите биха желали и биха могли да платят за продукцията. Следователно оценката за резултатността на бизнеса може да се направи чрез счетоводни методи. Като се отчитат пазарните цени, платени за бизнес вложения (фактори на производството) и получените пазарни цени за продуктите (продадени на клиентите), мениджърите могат да кажат дали е инкасирана печалба или загуба. В частност мениджърите могат да използват счетоводната информация, за да установят кои аспекти на бизнеса носят печалба и кои не. В някои случаи могат да бъдат оправдани орязвания в определени сектори; в други случаи може да се наложи пренареждане на производствените фактори, за да се подобри ефективността.

Обратното е при правителствата, които не действат по пазарни правила. Като единствена структура в обществото - с изключение на престъпните банди, която паразитира върху плодовете на други, тяхното съществуване, цел и метод на оценяване се различава коренно от бизнеса. Правителствените служби не работят на принципа на печалбата и загубата; този метод е неприложим, защото правителството не пресмята по същия начин като бизнеса разходите и приходите. Правителствените операции не се финансират чрез продажба на стоки и услуги, а парите се набират принудително - главно данъци - и след това се предоставят на всяка служба чрез византийски законодателен процес. Що се отнася до разходите, правителствените служби се ограничават в рамките на тотална сума, разпределена по пера от законодателите. Тъй като няма връзка между "приходите" на държавните служби и цените, които плащат за изпълнение на задълженията си, няма как да се използва тоягата на ефективността, за да се разбере дали службите вършат добре работата си.

Както пише Лудвиг фон Мизес, "бюрократичното управление е управление, което не може да се контролира чрез икономическо изчисление". За разлика от мениджърите на частните предприятия бюрократите и заемащите изборни длъжности нямат инструменти за рационално измерване на полезността на която и да е държавна служба. Това означава, че всяко съкращаване на нейните разходи е по природа ирационално - просто липсват надеждни методи за вземане на решение. Като се има предвид този вакуум на критерии за обективна оценка, законодатели, избиратели, клиентелистки групи - и наистина всеки - може да си изработи свои методи за оправдаване на увеличаването или намаляването на държавните разходи, като се придържа към свои убеждения, като се поддава на политически натиск или по друг начин. Клиентелистите неизбежно движат изработването на бюджета.



Какво означава всичко това?



Всички тези фактори обясняват в значителна степен защо е толкова трудно да се ограничи правителството чрез бюджетни съкращения. Те показват също така невъзможността да се изчисли дали някои правителствени дейности добавят икономическа стойност за обществото, като се има предвид присъщата на правителството неспособност да оперира съгласно печалбите и загубите. От клиентелистите, раждани от всеки бюджетен цент, до избирателите, които имат склонност да одобряват правителствените разходи, но мразят да плащат за тях, съкращаването на бюджетите е изключително трудно, объркващо и потискащо.

При такава картина какво казват противниците на фискалната диета за законодателната политика и самата демокрация?

Както изтъква Ханс Херман Хопе в "Демокрацията - развенчаният идол", демократичната държава е по природа "обществен" монопол. За разлика от частните монополи, например монархиите, където суверенът има по принцип склонност да иззема с мярка собствеността, за да запази стойността й за наследниците си, държавните служители при демокрацията са временни стопани, които не могат частно да се обогатят от собственост или продажба на държавната собственост. Вместо това в обществото възниква нравствен риск и трагедия, тъй като служителите, политиците и клиентелистите могат просто да се възползват от държавната собственост, докато са на власт, за да се обогатят максимално от нея, независимо какви биха били последиците за данъкоплатците и цялата икономика.

Що се отнася до държавните финанси, овластените вземат кредити, правят разходи и налагат данъци, като обират овации от симпатизантите си, печелещи от щедростта на държавата, докато останалите граждани покриват разходите и дълговете чрез данъците или чрез държавното производство на пари за тяхна сметка.

Способността на политиците, заемащи изборни длъжности, и на окопалите се в държавната машина бюрократи да институционализират и засилват систематичното хищничество и преразпределение на частната собственост е резултат от самата същност на демокрацията. Така че големият залог на демокрацията е следният: всеки гражданин в системата - доброволно или не - отстъпва част от своята неприкосновена собственост, за да може да избира, участва или ръководи политическо движение, което се съревновава за привилегията да отнема и харчи парите на другите. От това следва, че личната отговорност и частната собственост са накърнени и орязани значително. Освен това налаганият от правителството "закон на джунглата" укрепва базата, насърчава човешки качества като завист, егоизъм и използвачество.

Както обяснява Фредерик Бастиа в "Законът", самосъхранението и самоусъвършенстването са универсални инстинкти при хората, доколкото всеки се стреми да върши нещата с минимални усилия и да постига максимална полза. В този смисъл грабежът е по-предпочитан от производството, доколкото рисковете и усилията за конфискация са по-малки от болезнения труд за производство и търговия. Когато се открива възможност за присвояване на частна собственост или за налагане на правила над нейното използване, както постановява демократичният ред, участниците в политическата система се стремят да използват насилствената ръка на държавата в угода на интересите на своите привърженици.

Бастиа твърди, че изначалната универсална алчност подкопава смисъла на закона, който по негово мнение трябва да представлява колективна организация на индивидуалното право за защита на живота, свободата и собствеността. Текущото законодателство е извратено, за да постига цели, които противоречат на индивидуалната свобода - например чрез прокламиране на правото на всеки да притежава част от собствеността на друг без негово съгласие, - и така моралът се подкопава от извратения закон. В резултат на демократизацията се стига до морален хаос, защото човек трябва или да се подчини на закона, или да направи компромис с чувството си за морал.

Така че не е чудно, че е трудно да се орязват правителствените разходи.



--------------------------------------------------

*Грант Нюл е бивш парламентарен служител, финансов директор и бюджетен анализатор.