Като малко дете, още преди да ме е засмукало школото, пребивавах в недоброволно, но полезно за житейския опит заточение - на село. Баба и дядо по цял ден работеха; като казвам по цял ден, спестявам, защото днес си давам сметка, че работеха повече от това. Как го правеха, не ми е ясно и не ми е сега тема да обяснявам.
Веднъж дядо сложи на дърводелския си тезгях (имаше и такова нещо) дълго дръвце и след упорито размерване, свределосване, рязане, шлайфане и т.н. се получи свирка.
- Дудук - рече той, като видя как захласнато гледам. И показа как се свири. Свирнята не ме впечатли особено. Не проявих страст към музиката на дудука, нито сам, нито към чуждите изпълнения.
Но той и не беше произвел дудука за някого. Беше за него си. Новата придобивка ползваше пестеливо, нарядко. Никога не устройваше концерти - нито за овцете, нито за роднините, нито за евентуалните гости. В избрани мигове, може би по веднъж на месец-два, вадеше дудука от бюфета, където го държеше, и посвирваше петнайсет-двайсет минути. Не ламтеше за слушатели, дори напротив - май предпочиташе да е сам в такива моменти. Не мисля, че беше виртуоз, но май свиреше прилично, смятам днес. Знаеше няколко мелодии и ги докарваше добре - вярвам в това, защото звучаха почти по един и същ начин, когато ги изпълняваше, а аз никога не постигнах скромния му майсторлък.
Но не за майсторлъка е думата. Думата е за музиката
и злоупотребата ни с нея,
както и за други злоупотреби с цивилизацията - по-нататък.
Сега, когато в тоалетната на мола ме връхлети блъвналата и от уличните шахти Лейди Гага, в автобуса завилнее в ушите ми някоя Деси, някоя Слава или някоя не знам коя друга кючеколюба звезда на тийнейджърския копнеж по абсолюта, когато от надутите до дупка колони на беемвето до кафенето дъни рапът на поредния Ванко-Станко и непрекъснато гледам опаковани в i-pod-и и уокмени отвъдни глави на себеподобни в градската тълпа, се сещам за дудука на дядо - с умиление.
Той никога и никому не досаждаше със звуци, дори на себе си. Ние, зинали за опаковани удоволствия като гарджета към родителска човка, нямаме нито един кеф, който да не опитваме да превърнем в ниагара. И да го излеем върху себе си в неприлични, чудовищни обеми. Белким това ни накара да се чувстваме по малко самотни, в крак с мравуняка... Само че то по-скоро прилича на наводненията в Пакистан, на давене прилича.
"Хората всъщност не обичат музика - твърди Иън Свенониъс в сп. Vice. - Хората само са възпитавани да смятат, че трябва непременно да слушат музика. Но схващането, че музиката е от ключово значение за личния живот и представлява необходим елемент във всеки социален контакт, се възцари сред масите едва през последните 50 години..."
С интерес узнах, че има и болести, които точно тази злоупотреба предизвиква. Те са тинитус, хиперакузис, развива се така наречената мелофобия. Всъщност повечето музиканти развиват различни видове глухота и фобии. Една прекрасна изпълнителка и диригентка на малък хор - Веселина Драголова-Данаилова, ми довери, че физически не може да издържи и минута на рок концерт. Аз пък й обяснявах защо съм фен - то е нещо като парна баня за главата; след концерт на някоя траш банда се чувствам все едно съм участвал в бой с възглавници около три часа, като съм бил главно бит. После не ми идват никакви мисли, вкл. неприятни. Което си е по-скоро плюс.
"Повечето хора обичат да слушат Brown Eyed Girl или което там парче им е плакнало мозъците през последните шест месеца. Това обаче не е признак на латентна страст към музиката, а просто копнеж по познатото", убеден е Свенониъс. Той смята, че тази наложена обсесия разхищава времето и човешката енергия и е противоестествена. Едно от основанията за това според него е, че тя не харесва и на животните. "Наистина ли очакваме птиците, бозайниците, насекомите и микроорганизмите да слушат с удоволствие отново и отново Гари Пъкет и Young girl, get out of my mind? - пита той, за да си отговори - "Най-малкото, което можем да направим за тези същества, с които делим планетата,
е да намалим звука"
От мъдреците най-безмилостен към празната възхита от безцелното звукоизвличане е бил Платон. Платон смятал музиката за "плебейска форма на развлечение".* В диалога "Протагор" той заявява ни повече, ни по-малко:
"Простите и ограничените хора, които не умеят да се забавляват по време на пир с помощта на собствените си гласове поради своята необразованост, постоянно вдигат цената на жените музиканти, като им плащат щедро за допълнителния глас - този на пищялката, и намират развлечение в нейните трели. Но там, където пиещите са хора с достойнство и култура, няма да видите танцуващи жени или такива, свирещи на пищялка или на арфа. Тези мъже умеят да се наслаждават на компанията без помощта на лекомислени занимания..."
Разбира се - интересно съждение за музиката, особено противопоставена на цивилизационното удоволствие пиене, усмихвам се аз.
Но дудукът на дядо заслужава малък паметник, мисля. Поне в личния ми пантеон.
-----
*Антъни Бериман - "За Бог музиката е лайна".
