"Защо точно православие?", пита от сайта си известен блогър, провокиран от новата стара дискусия да учат ли децата вероучение (религия) или не? След което признава, че всъщност не познава добре православието, в момента изучава исляма, но смята, че всяка религия би могла да бъде път към духовното...(http://lydblog.wordpress.com).
Дилемата пред българското общество дали децата да учат задължително този духовен предмет е на път да се изроди в дребнави спорове относно името му. Така радетелите на каузата да бъде по-застъпено такъв вид обучение в българското училище на практика ще изгубят. Спорът за наименованието на предмета е вторичен.
Първият е да го бъде или не?
Защото и в момента има достатъчно балансирано разработена и одобрена програма по религия с акцент върху православието, което е и традиционната религия в страната. (Впрочем има одобрена програма за българското училище и по ислям.) Има и учебници. На практика това са програмите, по които се преподава т.нар. СИП или "свободно избираем предмет" там, където директорът реши, че може и да го предостави като възможност на учениците си и където общината му предостави средства за тази цел. Това обаче се случва безкрайно рядко и на практика децата, които изучават религия по одобрените програми и помагала, клонят почти към нула на фона на общия брой ученици (под 1%).
Причината за този нисък процент не е защото има толкова малко семейства, които биха искали децата им да са по-образовани в сферата на духовното, а защото въпросът пред тях е поставен така: ако искате детето ви да учи религия, има такава възможност, но като СИП. Т.е. има теоретична възможност, но ние не сме длъжни да ви създадем непременно условия за това.
При добро желание от страна на държавата този въпрос би могъл да бъде поставен също толкова толерантно и далеч по-честно. А именно тъкмо обратното: децата ви имат възможност да изучават религия като част от задължителната образователна програма и ние предоставяме часове по религия за тях. Това обаче не е задължително за вашето дете! Ако вие имате съображения против, детето ви ще посещава вместо това час по етика, по музика, по рисуване и т.н. Това е и подходът в повечето европейски страни (виж справката за европейския образователен модел по религия).
В момента няма никаква пречка това да се случи, тъй като по закон религията все още е в задължителните образователни области, които се покриват от учебните програми. Разбира се, има нужда от подготовка на преподаватели, защото не са много тези, които завършват теология, например. Но какво пречи един свещеник да преподава този предмет, ако има педагогическа квалификация, пък макар и цивилен? Би трябвало да може, иначе ще има дискриминация. Нали отмина времето, когато ни учеха, че като видиш свещеник, си плюеш в пазвата или си заключваш пръстите? И защо можем да му поверим детето си, за да го кръсти, а не можем да му го поверим за 40 минути разговор?
Преди няколко години този въпрос отново беше повдигнат остро,
имаше събрани и стотици хиляди подписи на поддръжници за въвеждането на обучение по религия. Тогава едно социологическо проучване, направено за целта, зададе манипулативния въпрос: "От кой предмет бихте се отказали, за да учи детето ви религия?" Естествено, отговорът беше "от никой". Въпреки това заявилите желание за такъв вид обучение бяха значителен процент, но върху него не беше акцентирано...Този въпрос трябваше да внуши, че в програмата на българското училище няма никаква, ама абсолютно никаква възможност за въвеждане на нов предмет. Което пък съвсем не е вярно. Защото освен така наречените часове по ЗП ("задължителна подготовка") програмите на децата са наблъскани с допълнителни часове, наречени ЗИП, или "задължително избираема подготовка". Те обаче не се избират от децата, както би трябвало да бъде, а от директорите и учителите и по право се падат на най-силните лобита сред тях, а именно - българисти и математици. От което, както всички знаем, грамотните деца някак си не се увеличават.
Дали пък прехваленият сър Кен Робъртсън не е прав? Не знам дали има доказателства този човек да е възродил британското образование, което по сведения на очевидци също си има кусури, но затова пък в интернет се намира прекрасна негова лекция на тази тема (http://www.ted.com/talks/ken_robinson_says_schools_kill_creativity.html), в която твърди, че училището убива съзиданието. Сър Кен не говори за религията, но определено говори за духовността, ако приемем, че творческото е и духовно. И за това, че тя не трябва да се котира по-ниско от езиковата грамотност или математическите умения, например.
А що се отнася до грамотността,
духовната сфера също има своята задължителна грамотност
Може би не е лошо децата да знаят какво все пак представлява кръщението или че Цветница не е празник на цветята, както и защо палят свещ и защо някои хора ходят на църква? И какво всъщност е църквата? Може би не е лошо да знаят, че на този свят освен физически все пак има и духовни закони и че хората биха могли да живеят по-добре, ако се съобразяват с тях...И защо всъщност си мислим, че децата нямат нужда от такова знание, при положение че маса народ се е юрнал да се успокоява, усъвършенства и да търси пътя към щастието по чудодейни и не толкова чудодейни начини чрез йога, медитация, поклонничество и всякакъв вид теории за пълно щастие?
Една нашумяла напоследък книга дава хубав пример за това къде трябва да търсим духовното знание. Втората част от бестселъра на Елизабет Гилбърт "Яж, моли се и обичай" е посветена на престоя й в ашрам. Забележително е колко далеч наистина са склонни да отидат хората, за да намерят покой, за да научат и прилагат практики, които упражнява и религията им там, откъдето са дошли. С тази разлика, че тук биха разбирали по-добре това, за което се молят, което пеят или произнасят. Но това, разбира се, е въпрос на избор. В тази част на книгата обаче е разказана и една хубава история, подходяща за край на това, което бих искала да кажа.
Велик индийски йога, почитан като светец, прекарал огромна част от живота си да скита из цяла Индия и да си търси учител. Накрая се оказало, че трябва да се върне, откъдето е тръгнал. В смисъл, че човекът го чакал там.
-------
*Авторката изразява лично мнение. Тя е бивш зам.-министър на образованието.
Каре: ЕВРОПЕЙСКИЯТ МОДЕЛ
Европейският образователен модел не е еднороден и различията в образователните структури в отделните страни са повече от приликите. В същото време не може да не се отбележи, че в повечето от европейските държави обучението по религия спада към задължителните предмети - една традиция, съществувала и в България до 9 септември 1944 г.
Така например в Гърция задължителното изучаване на религия започва от трети клас и включва по два часа седмично; в Австрия началото е още по-рано. Там то е задължително от първи клас и също включва два часа занимания седмично. В Германия религиозното обучение също е в кръга на задължителните предмети и са му отделени два часа седмично в рамките на основното образование. В Италия са задължителни 33 часа годишно преподаване на религия, което се равнява на 1 час седмично. В Испания предметът "Религия" е задължителен по програма, но учениците могат при изрично желание да се откажат от изучаването му. В Ирландия религия се изучава два часа седмично в часове по 30 минути. В Лихтенщайн изучаването е по един час седмично в първи клас и по два часа в следващите класове. В Дания задължително се изучава вероучение. Във Финландия учениците избират между предметите "Религия" и "Етика", като ги изучават задължително от първи до девети клас. В Норвегия задължително изучаваният предмет се нарича "Християнство, религии и етика" и се изучава от първи до 10 клас, като общият брой часове за 10 години е 779. В Швеция държавата задава рамката на задължителните предмети, а всяко училище разпределя по свое усмотрение точния брой на часовете. Така в рамките на средното образование образователният закон регламентира 885 часа, които да бъдат отделени на обществените науки, сред които задължително "География", "История", "Религия" и "Общество". В Шотландия сред задължителните образователни области още в началния етап е "Религия и морално образование". Според Закона за задължителното образование на Исландия учебните занимания по "Религия" и "Общество" трябва да заемат минимум 10% от учебния план.
Образованието по религия е задължително и в редица от новите страни членки. В Словакия учениците избират между "Религия" и "Етика" и ги изучават задължително по 1 час седмично в основния етап от образованието. В Полша децата от първи до шести клас учат 6 часа седмично по избор "Религия" или "Етика". В Литва изборът на учениците е същият - между "Религия" и "Етика", които се изучават задължително по 1 час седмично още в началния етап. В Малта от първи до шести клас религия се изучава 5 часа по 30 минути седмично, а в по-горните класове - по 2 часа седмично. В Румъния има задължително обучение по религия по 1 час седмично в целия етап на основното образование. Накрая трябва да отбележим, че и в съседна Турция, която стартира преговори за присъединяване към ЕС, обучението по религиозна култура и етика е задължително и му се отделят по два часа седмично от четвърти до осми клас включително. (Данните са от информационната мрежа за образование в Европа - EURODICE.)
*Авторката изразява лично мнение. Тя е бивш зам.-министър на образованието.
Е и!!Да задръстваш мозъка на едно 7–8 годишно дете с религия, си е пълна глупост. И то задължително! Аиде де!