Всяка есен настъпва брожение. Започва делбата на общата пита, държавния бюджет. Иде време всеки да се пребори за парче и да се погрижи то да е по-големичко. Хранените хора на държавата щъкат из крепостите на властта с дебели папки, крещят и пищят пред който им попадне. Доказват колко важна мисия има тяхната служба, колко нищожни са отделените държавни пари за великото дело. Всяка тирада се издига до апокалиптични вещания - тежка катастрофа ще настъпи, ако не се даде исканата сума, и то веднага. Счита се за по-сигурно да поискаш двойно и тройно повече, та като подстрижат бюджетния проект в кабинета и парламента, да вземеш поне колкото наистина трябва. Ако сумираме всички



неразумни претенции към бюджета,



ще излезе, че цяла година нищо не трябва да ядем, отгоре и заем от чужбина да вземем, та да се изпълнят амбициозните планове, скроени във ведомствата. Дългогодишен заместник-министър на финансите припомни наскоро една шега на фискалното ведомство. Поискали от другите министерства сметка колко пари трябват за всички разработени програми и проекти, оказало се, че бюджетът трябва да е поне 120% от брутния вътрешен продукт, за да стигне за всички. Ако сумираме другите, по-рафинирани претенции, заявени не в брутни суми, а като част от брутния продукт, ще излезе, че бюджетът трябва да изземе поне 60-65% от брутния продукт. А всички до един твърдят, че заявеното е "минималното, което страните в Европа отделят от брутния си продукт" за съответната цел. Повечето не лъжат, само пропускат да пояснят, че през бюджета на цитираните страни преминава средно до половината от тези разходи. Останалото нацията плаща като корпоративни и домакински разходи. У нас обаче властва феноменът



презумирана централизация,



представата, че всички социални разходи задължително трябва да се стоварят върху бюджета и чрез него - върху обществото и икономиката. Което не идва от бюджета - не се брои. Тази неизкоренима презумпция доминира цялото ни законодателство. То е скроено така, че одържавява всички ключови социални дейности и колективно потребявани услуги. Пазарните отношения в национализираните сфери се ограничава, забранява или маргинализира. Например образованието. Държавата поддържа всичко от яслите до академията. Държавните училища хем се финансират на ръба на мизерията, хем са принудени да предлагат услугите си безплатно или срещу символични такси. Насила се налага



непазарно, комунистическо потребление,



защото - макар да са разрешени, - частни предприятия в тази среда не могат да съществуват. Кой ще плати 10 хил. лева на година, за да учи в частно училище, ако може да получи "същото" безплатно в държавното? Малцина са готови. Е, нито "същото" е същото, нито безплатното - безплатно, но частният бизнес в национализираните системи за потребление става икономически невъзможен, освен ако се включи в системата на общодостъпно комунистическо потребление. Частното училище почва борба за "държавен прием", частната клиника тича по "клиничните пътеки" на публичната здравна каса. И двете са принудени да свият разходите и да ограничат качеството до позволеното от системата на комунистическо рациониране. Малцината, които желаят и могат да платят за качество, трябва да го търсят в чужбина. Българските студенти в Европа станали вече 25 хиляди. 8 хил. от тях само в Англия.



Четворна клопка:



убиваме българския бизнес в национализираните сфери; товарим бюджета с разходи, които можем да му спестим; обричаме мнозинството българи на мизерно и некачествено потребление; насила изнасяме национален доход и човешки капитал в странство. Когато говорим за "реформи", става дума нуждата да променим тези остатъчни комунистически системи на разпределение. Те непрекъснато генерират мизерия, разхищават средства, пречат да възникне някаква конкуренция и помпат доход към чужбина. Промяната идва,



щем или не щем,



защото икономиката не може да понесе бюджет, по-лаком от проекта за 2011 година, а бюджетът не може да издържи на безграничните щения за харчене на пари. Непрестанният рекет на дежурните протестанти върху правителството и цялата нация може да измъква всяка година пари от бюджета, но никога няма да гарантира траен баланс и с това - устойчиво развитие на образованието, здравеопазването, на пенсии, култура, наука, отбрана, полиция. Мизерията ще ни съпътства, ако не направим решителните крачки: пазарна организация на всички споменати системи, които днес тежат на бюджета; свиване и ограничаване до поносим размер на онези дейности, които само държавата може да организира (отбрана, съд, полиция). Ако сами не се вразумим, бюджетът един ден няма да издържи товара, ще натрупаме непосилен дефицит, ще станем поредната фалирала от безразсъдство държава. И тогава пак ще ни вразумяват други, но сметката ще си платим накрая ние, само ще е доста по-солена.