|
| Части от Османската империя, нанесени в границите на съвременна Турция, в които християните - арменци, българи, гърци, съставляват от 30% до над 50% (за арменците в някои вилаети) от общия брой на населението около 1900 г. През втората половина на ХХ в. от това население, прогонено и планомерно унищожавано, практически не е останала почти никаква следа. На заден план: българки, прокудени от с. Булгаркьой, Кешанска кааза, Одрински вилает, след зверствата на турската армия през юли 1913 г. При пълното разоряване на българското село са избити по-голяма част от мъжете, а селото е опожарено; част от снимка в книгата на проф. Л. Милетич. "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", издадена в София през 1918 г. |
Планомерното етническо прочистване на земите в Османската империя със значително християнско или кюрдско население е съзнателно направляван процес в последните десетилетия на империята. Идването на младотурците на власт, въпреки идеята им за цивилизованост и модерност, не променя нищо. Съвременна Турция разчиства жизненото си пространство със страшна и добре осъзната жестокост, която в човешкото развитие може да се срещне например във времената на Великото преселение на народите, сред крайно неразвити в обществено отношение етноси.
Не че насилието в Османската империя някога е прекъсвало,
но особено в началото и в края на съществуването й то е с изключителна интензивност. Завладяването на балканските народи в края на ХIV в. и през първата половина на ХV в. отдавна е прието за крайно жестоко дори в условията на средновековната действителност. В залеза на империята, в друга обществена действителност, историята се повтаря. Кланетата при потушаване на Априлското въстание в България и по време на Руско-турската освободителна война бързо са последвани от събитията в Алашкертската долина през 1877 г. Там жертвите са 1400, с които започва масовото изтребление на арменците в Османската империя. През 1894 г. в областта Сасун са унищожени още 12 хиляди арменци, през 1895 г. в Западна Армения - 300 000, през септември 1895 и в началото на 1896 г. в Цариград - 9570, а около ез. Ван - 8000, през 1904 г. пак в Сасун - 5640. През 1909 г. в Адана и в Киликия - още 40 000. Въпреки избитите и преселените през 1912 г. все още в някои вилаети около езерото арменците представляват над 50% от населението, а общият им брой продължава да е значителен - 2,1 млн. В същото време гърците в империята са 2,8 млн., но в нито един от вилаетите православното население не надминава 30% (за българите в Мала Азия и в Одринска Тракия - в. "Сега"/ 05.11.2009; 10.12.2009; 22 и 29.04.2010 г.). Също толкова компактно е кюрдското население, което надминава 75% във вилаетите, южно от Ван (за подробни статистически данни по години и по вилаети - J. McCarthy, 1983; Kemal Karpat, 1985).
В разгара на Първата световна война арменските младежи са мобилизирани, но много скоро са разоръжени, от тях са създадени "работни батальони" и са разстреляни на малки групи. В дните след 24 април 1915 г. са арестувани и избити стотици представители на арменската интелигенция в Западна Армения.
Идва ред на жените, децата и старците
Значителна част от тях са избити по родните им места. Други са изселени принудително, а биват убити по пътя, включително и от специално формирани банди от нарочно освобождавани от затворите криминални престъпници. Тези, които успяват да достигнат пустините на Месопотамия, загиват от жажда, глад и болести. Така наречената депортация на арменците се оказва само друг метод за изтреблението им. От 18 000, например, депортирани от Ерзерум арменци, пристигат до местоназначението едва 150. И бройката на пристигналите от други селища е потресаваща, като се колебае в границите на 1-3 %. И това е било известно на всички. Германският консул в Ерзерум Шойбнер-Рихтер телеграфира на 2 юни 1915 г. в посолството в Цариград за депортирането на арменците, което е "равносилно на масовото (им) унищожение". Малко се оказва изглежда насилието през петте века господство над немюсюлманските народи в Османската империя.
Усилията на съвременната турска историография да представят тези страшни събития като случайни, като дело на местни банди, за които централната власт дори не подозира, отдавна са обречени на неуспех у непредубедените. Вярва на тях само този, който иска да вярва. Талаат бей, вече като министър на вътрешните работи, в една своя телеграма до губернатора на Алепо, пише: "Вече ви бе съобщено за това, че по указание на Джемиета (комитета, ръководещ делата на младотурците) беше решено напълно да бъдат унищожени живеещите в Турция арменци. Тези, които са против това решение, не могат да останат на официални постове. Колкото и жестоки да са предприеманите мерки, трябва да се сложи край на съществуването на арменците (в Турция). Без значение са възрастта, пола или угризенията на съвестта" ("Спомените на Наим бей", Лондон, 1920 г.). Всички исторически сведения представят младотурската политика на етническо прочистване след идването им на власт през 1908 г. като точно продължение на политиката от последните десетилетия на империята. През 1882 г. изпълняващият длъжността руски вицеконсул в град Ван съобщава на посланика в Цариград: "Най-високопоставените правителствени чиновници открито заявяват, че тук им (на арменците) се готви сякаш втора България, и че те (турците), научени от опита си, ще успеят... веднъж завинаги да приключат с "арменския въпрос"... "
Подобна, макар и не толкова кървава, е
съдбата на православните в Османската империя,
а после и в Турция. Най-страшни са събитията в Смирна (Измир) след края на Гръцко-турската война от 1919-1922 г. Навлизащите там турски войски подлагат на страшно клане християнското население - арменци, гърци, а и българи, което в довоенния период е над 70% от жителите на града. Опожарени са християнските квартали, докато британската армия наблюдава събитията от корабите си в залива. Последвалата размяна на население изпраща за Гърция почти 1,5 млн. православни, а 0,5 млн. мюсюлмани от Балканите са заселени предимно във вътрешността на Мала Азия. Гърция трудно се справя с огромния приток на население. Част от емигрантите направо поемат към САЩ, Австралия и Западна Европа. Значителни групи бежанци изпадат в критично положение в най-бедните квартали на Солун и Атина и впоследствие също напуска Гърция.
Най-ужасяващата страница в новата балканска история стои открита сигурно, за да я прочетат колкото е възможно повече наши съвременници. И ще е така, докато в Анкара не проумеят докрай, че историческите факти, даже и най-страшните, не могат да се крият вечно. Най-добре е да бъдат обяснявани дори когато това не е лесно, за да не се повтарят.
(следва)
Извори
"Вече няколко века сме подчинени на турците, денем и нощем, винаги и постоянно в тревога, жестоко страдаме от областните началници, от събирачите на данъци... и всякакви други насилници, като се стигна дотам да поругават нашия църковен пастир, да позорят скромността на нашите жени и честта на нашите девойки, да проливат кръвта на нашите юноши и старци... О, господи, в какво нещастие са захвърлени братята ни!..."
Из писмо на 4000 арменци в Османската империя до католикоса Кеворк IV, Цариград, 1876 г.
Архив на католикоса, ф. 228, а. е. 23
"Положението на арменците в земите, през които мина войската на Исмаил паша, е крайно бедствено. От 122 села в Алашкертската долина (североизточно от ез. Ван) всички, с изключение на 9, са напълно разрушени. Тези християни, които не се възползваха от покровителството на Русия, бяха варварски избити..."
Из дописка на C. B. Norman, кореспондент на в. "Таймс", 24 август 1877 г.
"Имам честта да съобщя на Ваше превъзходителство, че се сдобих от секретни източници със съдържанието на речта, която наскоро произнесе Талаат бей (бъдещ министър на вътрешните работи) на тайно съвещание в Солун пред членовете на местния комитет (на младотурската партия) "Единение и прогрес" (където той казал приблизително)"... съгласно конституцията (от 23 декември 1876 г.) беше прогласено равенството на мюсюлманите с гяурите, но вие... знаете и чувствате, че това е неосъществимо. Шериата, цялата ни история, чувствата на стотици хиляди мюсюлмани и даже чувствата на самите гяури, които упорито се съпротивляват на всички опити да бъдат отоманизирани, представляват непроходима бариера за установяване на действително равенство. Направихме неуспешни опити да превърнем гяурите в лоялни османци... Ето защо не може да става дума за равенство дотогава, докато не се сдобием с успех в нашата задача за отоманизация(та им)."
Из донесение на английския вицеконсул в Битоля Артур Б. Герн до посланика в Цариград Лоутер, 28 август 1910 г.
