И аз като много други хора следих с интерес развитието на т. нар. президентски проект - загадъчните публикации с тънки намеци, ефектно декорирани с образи от прозата на Радичков, имената на хората, плавното подгряване на обществения интерес с медийни недомлъвки, символиката в избора на деня Х, когато проектът ще излезе на политическата сцена, и изобщо цялата пиарска театралност около това политическо нещо, което все още не е партия, но не е и обществено движение, тъй като автентичните обществени движения като правило не се раждат в президентските кабинети.

След като разбрах, че президентското нещо ще се казва "Алтернатива за българско Възраждане" заради знаковата абревиатура АБВ, ме досмеша. Още по-смешно ми стана, като разбрах, че имало идея проектът да се нарича "Коалиция на духа", а мотото му щяло да бъде "България на другия ден". Все пак понятието "Възраждане" е вкоренено във вчерашния или още по-вчерашния ден. Представих си и дълбокомислените физиономии на някои вездесъщи интелектуалци от "Клуба на гениите", които са оплели интелектуалната дрешка на политическия младенец. Представих си как духът се коалира с лидери на малки, потъващи в забрава партии, и пак ме досмеша. Това с коалицията на духа, впрочем, е взето от академик Лихачов, който нарича средновековна България "държава на духа". В края на 80-те беше много модерно тази мисъл да се цитира с патетична приповдигнатост.

Цялата работа засега прилича на сдружение "Съзидание", в което преди няколко години се бяха събрали, убеден съм, същите интелектуалци, които на 11 ноември ще се подредят около президента Първанов. Тогава те обикаляха градове и паланки и с архаична риторика, фокусирана около



някакво "ново българско възраждане",



изпълняваха шаманския ритуал "баене за власт на успешни кметове и президенти".

Все още не е ясно как ще се развие президентският проект, но поне засега той прилича повече на историческа диагноза.

Българското общество изглежда, сякаш кармично обременено, през няколко десетилетия да се възражда, търсейки основания за бъдещето в своето близко или по-далечно славно и героично минало. То явно не иска да живее като модерните общества в линеарно исторично време, а пребивава в някакво циклично митологично време с ясно изразени политически сезони. Политическият цикъл малко напомня за старовремските вечни календари - най-популярните народни четива през Възраждането. В тях освен календариум с църковни празници и пасхална таблица има също предсказания за сто години напред, както и разни гадателни текстове като съновници, трепетници, зодиаци и други подобни. Ако президентът беше етнограф, щях по-лесно да го разбера, но тъй като е историк по образование, съм затруднен.

Проблемът на българското общество отдавна не е Възраждането, а как да влезе в модерността. Без съмнение Българското възраждане, българският XIX век е най-съдържателният и плодоносен период от новата българска история, но то



не може да бъде вечна политическа панацея,



не може да предложи хоризонт за развитие в модерния глобален свят. Нелепо е във времето на нанотехнологиите българското общество за пореден път да се възражда под строгия поглед на Паисий Хилендарски. Възраждането е приключило много отдавна и усилията на залязващи политици и интелигенти да преследват своите честолюбиви или меркантилни цели, скрити зад старите възрожденски хоругви, изглеждат все по-комично. Българското възраждане се проточи повече от италианския Ренесанс и може би вече е време да се разбере, че ползването му като пропагандно клише обезценява миналото, без да носи нищо полезно за настоящето и бъдещето. Нелепо е през XXI век българското общество да приема за основни структуроналагащи ценности общата кръв, общата земя и общата съдба, както е било през Възраждането. Структуроналагащата ценност в едно гражданско общество е съзнанието за гражданска взаимност между достатъчно отчуждени човешки същества. У нас това все още не се разбира. Вина за това неразбиране има българската интелигенция и по-специално онези титани на мисълта и словото, които продължават да живеят с някакви възрожденски халюцинации и да налагат глупостта като синовен и патриотичен дълг.

Това неразбиране впрочем пролича и покрай внимателно проследените в българските медии



президентски избори в Бразилия



поради единствената причина, че единият кандидат е от български произход, има българска кръв. От единственото интервю на Дилма Русеф за българска медия, взето с героични усилия от Момчил Инджов ("24 часа"), ясно личи, че България заема съвсем периферно място в емоционалния свят на тази жена. Но ние се радваме на нейния успех с топла провинциална сърдечност, точно както африканските роднини на Барак Обама се радваха, когато беше избран за президент.

Покрай идеята за поредното "българско възраждане" проектът на президента Първанов засега малко напомня за Вазовия герой Иванчо Йотата от "Чичовци". Ужасен от изхвърлянето на буквата i (йота) от граматиката, а без нея няма как да се пише "созданiе мiра" , той казва: "Назад, назад вървим, не ни бива за бъзов гребен."