Търсенето на справедливост е скъпо и продължително занимание. Особено в България и особено когато ответникът е МВР - институцията, призвана да брани правата на гражданите, която всъщност често и безнаказано ги нарушава. И докато индивидуалните битки не са по силите на всеки пострадал от полицейско безхаберие или насилие, колективните искове поне теоретично дават възможност за защита на накърнените интереси на част от обществото. На практика обаче се оказва, че законодателят не е уредил достатъчно ясно начина, по който магистратите да преценяват дали става въпрос за индивидуални или за колективни права, и така тези текстове в Гражданско-процесуалния кодекс все още са "мъртви".

Най-пресният пример за това е отхвърленият иск на Гражданската инициатива "Справедливост" за 50 млн. лв. срещу МВР заради организационния хаос, белязал кампанията за смяна на личните документи т.г. Екипът на адвокат Иван Груйкин се бе постарал да събере множество доказателства за причинените неудобства на гражданите - десетки публикации от пресата, отразяващи огромните опашки пред почти всички паспортни служби в страната. Освен това юристът имаше намерение да поиска Софийският градски съд (СГС) да изиска конкретни кадри от трите национални телевизии, от които личи лошата организация на работа в полицейските дирекции, както и да призове две групи свидетели.

Първите трябваше да опишат през какви пречки са минали, докато си извадят нови документи - липса на каквато и да е предварителна информация, лошо отношение от страна на служителите, безсмислено чакане на няколко различни опашки и т.н. Втората група свидетели пък щяха да разкажат за различни пропуснати ползи, предизвикани от бавната работа на паспортните служби - отсъствие от работа, провалени ваканции, командировки, транспортни разходи за всяко отиване до районното и други. Така Груйкин имаше намерение да очертае кръга от имуществени и неимуществени вреди, които е претърпял всеки гражданин, принуден да си извади паспорт или лична карта през първите няколко месеца на кампанията.

Въпреки това магистратите отхвърлиха иска с мотива, че не може да се направи извод, че е засегнат "колективен интерес, а индивидуален такъв на определен кръг от лица". В решението си съдия Асен Воденичаров записа, че



няма как да се изчислят евентуално нанесените нематериални щети,



тъй като те зависят от "личната преценка на отделния индивид" и неговите "възприятия, психика, ценностна система и поведение".

"Друг съществен проблем при воденето на такива дела е задължителната държавна такса в размер на 4% от цялата претендирана сума. Това е огромна пречка пред всяко сдружение, което би се захванало с колективни искове и напълно обезсмисля идеята на тази възможност за търсене на правосъдие от гражданите", коментира пред "Сега" Иван Груйкин. Той е принуден да внася частични искове за много по-малки суми, за да може да покрие таксата. Очевидно е, че сума от 2 млн. лв. (каквато би била таксата в случая с иска за 50 млн. лв. срещу МВР) е непосилна за когото и да било. Но когато са засегнати правата на над 1 млн. души, за да не бъде напълно формален искът, той все пак трябва да претендира за някаква адекватна сума като обезщетение на всяко пострадало лице.

Парадоксалното е, че именно финансовото затруднение на "Справедливост" да покрива подобни такси е посочено като мотив от СГС да отхвърли друг колективен иск на организацията - за смазания с полицейско насилие протест на студенти, еколози, пенсионери и майки пред парламента от 14 януари 2009 г. По това дело екипът на адвокат Груйкин бе подготвил показанията на десетки задържани в столичните 1-во, 3-то, 4-то и 5-о РПУ, включително и на очевидци на смъртта на 60-годишния арестант Методи Маринов, която тогава очаквано бе обяснена от МВР с влошеното му здраве.

Сред разказите на пострадалите преобладаваха случаи на хора, които, освен че са понесли сериозно количество удари с полицейски палки и са били задържани, накрая логично са били оправдани по обвинение в дребно хулиганство. Подобно на иска за паспортите и тук от "Справедливост" щяха да изискат представянето на десетки видеокадри от множество телевизии, на които ясно се вижда бруталността, с която униформените разчистиха площада.

"В този случай вината на служителите на МВР бе повече от доказана, тъй като в закона за дейността на министерството много ясно и подробно са изброени всички условия, които трябва да са налице, преди да се прибягва към сила и помощни средства. А тогава нито имаше непосредствена опасност за полицаите, нито пък те се опитаха по мирен начин да помолят хората да се разотидат. Нямаше никакво предупреждение и никакви безредици преди тяхната агресия", смята юристът. Въпреки това съдът така и не пожела да разгледа делото по същество.



Ръководството на МВР не призна публично някаква вина



за причинените вреди на хората и йезуитски препоръча всеки, който се чувства пострадал, сам да си води дело. Справка в сайта на Софийския административен съд за гражданските дела, водени срещу МВР през последните две години, обаче показва, че има само един иск, заведен от пострадал на 14 януари - от Радимир Иванов. И той също не е спечелен.

Радимир Иванов твърди, че тогава пред парламента му е бил нанесен побой от полицаи и след това е бил задържан и обвинен в дребно хулиганство. Той иска обезщетение от 5000 лв. за претърпени стрес, тревога и унижение, както и 600 лв. за имуществени вреди. Иванов прилага към жалбата си и решение на Софийския районен съд (СРС), с което е напълно оправдан. Магистратите обаче отхвърлят иска му, тъй като приемат, че решението на СРС не може да отмени заповедта за задържането му, която всъщност е станала причина за нанесените му щети. Така, след като съдът един път отхвърля претенцията му за обезщетение в индивидуално дело, а след това не признава и колективния иск на "Справедливост", към който Иванов лесно би могъл да се присъедини като пострадал - на него му остава единственият напълно илюзорен вариант



да открие конкретните маскирани полицаи, които са го пребили,



и да ги съди.

Само че дори и тази нереалистична в случая възможност за търсене на отговорност всъщност е сведена от законодателя до абсолютния минимум. Проблемът е, че униформените не попадат в обсега на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), тъй като в неговия член 2 са изредени единствено "органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда". Причината е, че в глава 17 на Закона за МВР е уредена специална процедура за търсене на имуществена отговорност от полицаите. Един кратък поглед обаче е достатъчен, за да се открият няколко съществени разлики между тези два механизъма за граждански контрол.

Разпоредбите на Закона за МВР също изискват внасянето на обичайната такса в размер на 4% от иска на жалбоподателя - финансова спънка за голяма част от обществото ни, която в ЗОДОВ умишлено е спестена. Съществено различие е и силно ограничената отговорност, която човек, пострадал от действията на конкретен служител, може да му търси чрез съда. Още в първия член от въпросната глава 17 се казва, че "държавните служители в МВР не носят имуществена отговорност към увредения". Въпреки че при решение в полза на пострадалия ведомството е длъжно да го обезщети, така силно се размива превантивният ефект на делото, заведено срещу определен полицай.

Освен това за пазителите на реда е предвидена възможността във всеки момент



да оправдаят действията си с извънредни обстоятелства



или защита на националната сигурност. В тези случаи нито държавата, нито служителите отговарят имуществено за причинени вреди.

Друг любопитен момент е ограничението на размера на обезщетението, което би могло да се търси от полицай, превишил правата си, независимо какви щети е нанесъл. В чл. 238 и 239 от ЗМВР се казва, че служителите на силовото ведомство не носят отговорност за пропуснати ползи, а в случаите, когато съдът е отсъдил в полза на ищеца - той може да получи не повече от едно брутно месечно възнаграждение на полицая. Ако провинилият се е висш ръководен кадър, обезщетението скача до най-много три месечни заплати. По подобен начин са уредени взаимоотношенията в трудовото право между работодателите и наемниците. Но разликата между двете хипотези все пак е очевидна.

Така към днешна дата най-сигурният начин човек да потърси отговорност от полицията за незаконен арест, нахлуване в дома му, побой е да заведе дело в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. И макар производствата там да продължават поне по 5 години, гражданите все пак могат да са сигурни, че ще постигнат някакво възмездие за действията на строго охраняваното от закона МВР.