По някаква си слука доста дни не бях слизал от "Младост" в София. И сега, когато снегът дойде, градът ми се представи отчужден и някак вътрешно заледен. А черните знамена върху лицето на Академията направо ме сепнаха. Признавам - мислех, че са ги свалили. Дотолкова скандалът се рутинира и дотолкова трябваше вече да се е слял с другите скандали, които кипват всеки ден. Навярно това е и предназначението на повечето от тях - по аналогия с проверения огнеборски метод "пожар срещу пожар".

Но знамената са си там. Българската наука остава в траур по своето бъдеще. Темата е вече стара, няма в нея новина. Схватката с амбицираната и заинатена власт така се е затегнала, че нищо чудно да приключи едва когато някой от двамата... падне. Ако е властта - нищо ново. Ако е Академията - ще е за първи път. За първи път някое управление гледа на БАН и на науката въобще (както и на киното, и на културата, на университетите и на образованието) като на подкожна мазнина, която трябва да се разгради и да се усвои - естествено че от "мускулите", от силовите структури на изтощената държава.

Същевременно на адреса на властта пристигат тревожни писма от светила на световната наука - учени от цял свят, нобелови лауреати, научни институти и институции, академии, организации. Подателите им загрижено и добросъвестно обясняват на тукашните управници, че погромът срещу българската наука ще бъде съдбоносен за нацията, че ако БАН не остане важна част от бъдещето на България, това бъдеще ще е печално.

Тези адреси странно



напомнят обръщенията на световната общност



в защита на политически затворници и дисиденти от различни десетилетия на ХХ век. Обикновено получателите им са били тоталитарни режими, мрачно запомнили се правителства и диктатори (Франко, Брежнев, Пиночет и т.н.), а обект на подобна закрила - хора от различен политически цвят, с различна съдба и различна диря в световния живот: Сако и Ванцети, Георги Димитров, Анжела Дейвис, Андрей Сахаров. Това си спомням на прима виста. Днес те са и различно оценени от времето, но акциите в тяхна подкрепа имат общ дух: да се предотврати потъпкването на справедливостта и разума, което застрашава не само личността, но и обществото. За всички е ясно, че при днешното българско училище и пълното пренебрегване на образованието едва ли ще се изградят светли умове, които отново да създадат някакво книжовно дружество на утрешна България.

Тези писма се третират като класифицирана информация, която едва ли ще бъде прочетена - дори не и в парламента. Те само усилват усещането за траур, което се спуща над всичко: покойник ли е наистина българската наука, та отвсякъде заваляха похвални оценки и слова?

В общо взето пълната с каква ли не чернилка национална летопис този черен (на цвят) протест не се среща често. На тази страница преди години припомнях отчаяния и тържествен жест на знаменития поборник и гражданин Петко Киряков - Капитан Петко Войвода. В самия край на ХIХ век той развява от балкона на варненската си къща голямо черно знаме с надпис:



"Погребаха България"



Войводата е разярен от драстичния антинароден акт на тогавашното правителство, което за да извърши откупуването на южнобългарските железници, сключва скандалния по своите условия "австрийски" заем. Изборът е направен напук на добрите оферти от цяла Европа. (Комисионата е в състояние да обясни повечето загадки в последния век и нещо от нашата история.) Пребит в подземията на варненския форт, съкрушен физически, смазан, калян, разтерзан от политическите си противници и от довчерашните колаборационисти с поробителя, Капитан Петко Войвода протестира срещу този произвол над националните интереси. В онова време печалният му, почти предсмъртен рицарски жест, е единствен реванш на общобългарската съвест над разврата в българската политика.Затова и черното му знаме е на особена страница не само в неговата героична и доволно атрактивна биография, но и в цялата наша история.

Сега откривам, че за "онова" знаме съм писал по-разпалено и страстно, а днешните приемам някак по-равно, хладнокръвно: да се внушават на управници чест и отговорност е само загуба на време. Управниците губят честта си охотно, даже сладострастно. А отговорността им никога не се разпростира върху отмъкнатото.



Прочее, има една връзка, която също се превръща в историческа



И тогава, и сега на мода е Инфраструктурата. В миналото - железницата, днес - Магистралите. Този Приоритет налага жертви: здраве, култура, образование, наука. С Него бива контриран всеки опит на обществената свяст да се застъпи срещу тяхното съсипване. Милиардите трябва да минат през ситото на властта, най-банално - да изтекат като пясък. Но да остане процентът злато, който се в този пясък съдържа. Да премине в правилните джобове и сейфове. Пред този интерес националните интереси просто... не са интересни.

Аналогии всякакви, но фиксирането върху магистралите извиква и друг - тоже исторически - сърбеж. Един народ започна с магистрали, после се оказа, че ги е полагал върху кости. Костите на политически противници, на учени, интелигенти, "непълноценни" народности, изкарани от първите лагери на Третия райх и оставили живота си по трасетата на величествените проекти. Къде го заведоха те, дори не искам да мисля. Страхувам се, че и нашите, с главната буква, ще легнат върху костите на бедни, на болни, на възрастни, които с живота си ще платят цената им. Дано поне тези магистрали наистина водят нанякъде, а не са само алиби на властта за всичко несъстояло се и пропиляно в сумрака на днешния ни живот.

И накрая нещо позитивно: ако питате мене, по-добре черни знамена, отколкото бели.