"Когато порасна, искам да стана известен, за да помагам на хората", пише едва 7-годишен изоставеният в дом още като бебе Венцислав Миланов в книгата за пациенти в болницата, в която го лекуват. По онова време Венци расте в поредния си дом, макар че уж е от късметлиите, защото е осиновен. "Майка ми беше много болна жена, диабетик и като всеки диабетик често боледуваше. Затова и след осиновяването пак съм бил по домовете", разказва без грам злоба срещу съдбата си Венци.

Венци обаче не затъва като повечето деца, израснали в институции, в блатото на неграмотността и асоциалното поведение. Днес е на 26 г. и е първият възпитаник на дома в Дупница, приет да учи висше образование. Стигнал е до трети курс в Техническия университет в София, специалност "Автомобилен дизайн", но повече не може да издържа финансово. Наложило му се да прекъсне преди последния семестър заради крайна липса на средства. Той беше един от финалистите на благотворителното шоу "Байландо" по Нова ТВ, където българи с проблеми танцуваха и пяха с известни хора, за да се сбъднат мечтите им. Изявяваше се в дует с поп примата Нели Рангелова. Неговата мечта, естествено, беше да събере средства, за да продължи образованието си.

Венци живее в София на свободен наем. Досега работил и въпреки това гладувал. "Ям по веднъж на ден, а понякога и през ден. За нормална издръжка на един студент трябват поне 1000 лв. - за ежедневни разходи, за образованието. Да си ходи той на лекции, да си купува материали, без да се притеснява. При нас е много скъпо, защото всички материали си купуваме сами за макетите, които правим. Моделин, гипс, всичко", казва Венцислав. В първи и втори курс вземал наследствена пенсия от 70 лв. и стипендия от 80 лв. Така изтърпял година. Тогава живял и на общежитие.

"Но нещата станаха малко по-така, доста гладувах и се наложи да започна работа", разказва той. През тази година кризата му изиграла лоша шега. Хващал се при четирима работодатели като готвач, сервитьор, барман, но първият не му платил две заплати, другите му дали по-малко от договореното. За капак преживял и тежка операция и така се стигнало до прекъсването на следването. Тежи му и че няма свестен компютър, с който да прави проектите си. Инженер без компютър е като без ръце, смята Венци. Твърди, че се старае, прави своите проекти



като преди 30 години - на ръка



И признава, че преподавателите го разбират, дори оценяват старанието му и му вдигат по малко оценките.

"Когато напусках дома, много се чудих какво ще правя. Нямам пари, нямам квартира, нямам нищо", обяснява съдбата на сираците Венци. На него обаче след серията удари съдбата най-накрая му се усмихва. Обаждат му се от Би Ти Ви да участва в несъществуващото вече предаване "Вот на доверие". Сещат се за Венци, защото се оказва един от дарителите на първата благотворителна акция "Българската коледа" през 2003 г. Тогава той използва таланта си на художник, прави изложба и парите от продадените картини дарява на кампанията, която осма година събира средства за подпомагане на лечението на болни деца.

От "Вот на доверие" Венцислав печели 6700 лв. Горе-долу толкова е годишната издръжка на едно изоставено в дом дете. "Беше напълно нормална сума, с която да стартирам в живота. Излязох на общежитие, подпомогнах си напускането на дома. Ако не беше тази игра и това участие, аз не знаех къде щях да бъда, тъй като държавата в този момент не прави абсолютно нищо за тези деца", категоричен е Венци. Докато расте в дома, той завършва машинен техникум, после се записва в тогавашния педагогически колеж в Дупница, но не го завършва, защото решава, че иска да учи в София. Приемат го в Техническия университет, където си избира автомобилния дизайн заради връзката с рисуването и със специалността му от техникума.

"Някъде в IX-X клас реших, че трябва да направя нещо с живота си, да уча по-нагоре. Започнах да уча много повече, да си оправя успеха. Тогава си подобрих оценките, бях отличник на випуска", разказва Венци. Твърди, че по онова време изобщо не можело да се разчита на грижата на възпитателите в дома. Принципът на оцеляване бил - помогни си сам, за да ти помогне и Господ. "В онези времена, когато бях по-малък, в тези институции грижите за децата ги нямаше никакви. Сега от "Закрила на детето" правят проверки, малко по-богати дарители и прочие дават дарения в домовете. Когато аз бях малък,



живеехме в стаи по 17-18 души



Бяхме една обикновена казарма", казва Венци. Според него сега домовете са малко по-нормални, въпреки че е срещу тези институции, както и да са преустроени. Категоричен е, че там се краде, не се обръща внимание на децата. "Дори на тези, които искат да правят нещо в живота си, не им се обръща внимание. Аз съм това, което съм, благодарение на нещата, които съм се опитвал да правя сам, докато другите спят", категоричен е Венци. Той сам се учи да рисува и да пее на тавана на дома или в някоя свободна стая.

Днес държавата вече има цяла програма за деинституционализация, която предвижда за 15 години да бъдат закрити всички видове домове за изоставени деца у нас, а те да се отглеждат в семейна среда или в близка до семейната. Проблемите обаче вече започват. Кметове не желаят да кандидатстват с проекти, за да получат финансиране, понеже си имали по-големи приоритети. Няма и никаква яснота какво ще се случи с услугите, след като се изчерпат парите по европрограми и заеми от Световната банка, с които се осигурява финансирането им на старта. Вече има закъсали проекти, финансирани с пари от Европа, които сега се чудят как да оцелеят без средства.

В бързането да отчетат дейност от социалното министерство натискат промените да станат прекалено бързо и така има голяма опасност деца да се връщат в семейства, напълно неподготвени да бъдат отговорни родители, предупреждават директори на домове. Стигна се дори до абсурда ресорният социален зам.-министър Валентина Симеонова да обяви, че се обмисля забрана за разсиновяванията, вместо да се мисли за обучение на кандидат-осиновителите по примера на приемните семейства. Неслучайно при тях на 10 минали през обучение твърди в желанието си остават 1-2. А подобна забрана в никакъв случай няма да накара осиновителите, които не желаят да се грижат за осиновеното си дете, да го правят добре. Същото е положението и с връщането на малчуганите в биологичните им семейства, които, щом веднъж са ги изоставили, едва ли ще се спрат да го направят втори път.

Според Венцислав политиката към изоставените деца у нас е грешна, защото се прави от хора, които



никога не са видели системата



отвътре. "Най-доброто решение е, когато една майка още в самия родилен дом започне да се чуди дали да задържи детето си, или да го изостави, да я поемат социалните служби, да й предложат необходимите програми, пари. Защото липсата на средства е проблемът, срещу който много майки застават. Ако нямат пари, как да отглеждат едно бебе? И логично много майки още в родилния дом искат да го изоставят. Много майки се страхуват, че е извънбрачно детето, че вкъщи не ги искат. С разговор с майката, с бащата, с бабата, с дядото, с някакви програми вероятно много от тези деца няма да бъдат изоставени в домовете", казва Венци, който за себе си знае, че е роден и изоставен в град Бобошево. Не знае от кого. Минава през вече закрития дом в Слатино, където изкарва от първи до трети клас. После две години расте в семейна среда при осиновителката си в Бобов дол. Но го застига вторият удар на съдбата. Започват здравословните проблеми на майка му, отказват бъбреците й, получава пълна слепота и глухота. С ходатайството на доктор стига до дома в Дупница, където расте, докато завърши средното си образование.

Превенцията вече е една от основните стратегии на политиката за деинституализация, като създаване на звената "Майка и бебе" например. В тях родилките, поети от отделенията, имат 6 месеца да осъзнаят искат ли да задържат бебето си и могат ли да му осигурят адекватни грижи. В България все повече навлизат услугите за изоставени деца от нов тип - сега е на мода приемната грижа, правят се защитени жилища, центрове за обществена подкрепа, където обаче е регламентирана помощ за майка и дете, но никой не работи с бащите. А те също трябва да бъдат част от семейството. Има вече и жилища, в които излизащи от домовете деца могат да получат още 6 месеца покрив, докато си стъпят на краката, намерят си работа и вземат живота си в ръце.