Валутни войни. Терористични нападения. Военни конфликти. Диктаторски режими в гонитба за ядрено оръжие. Разпадащи се държави. А сега и масово изтичане на секретни документи. Каква е причината за тази турбулентност?

Липсата на империя. По време на Студената война светът бе разделен на две имперски системи - съветската и американската. Съветската империя, наследница на Киевска Рус, средновековна Москва и династичната държава на Романови, покриваше Източна Европа, Кавказ и Средна Азия. Тя подкрепяше и някои режими в Африка, Близкия изток и Латинска Америка. Американската империя - наследница на морските държави Венеция и Великобритания - също подкрепяше съюзници, особено в Западна Европа и Източна Азия. Придържайки се към традициите на Римската империя, която държеше гарнизони в провинциите, Вашингтон бе разположил бази в Западна Германия, Турция, Южна Корея и Япония. Фактически той бе обкръжил Съветския съюз.

Но разпадът на съветската империя, макар че предизвика еуфория на Запад и донесе свобода в Централна Европа,



възпламени етнически конфликти



на Балканите и Кавказ, което костваше живота на стотици хиляди хора, а милиони станаха бежанци (50 000 души загинаха само в гражданската война в Таджикистан през 90-те години, за която в американските медии само се споменаваше).

Разпадът на СССР отприщи също икономически и социален хаос в самата Русия, размъти и водите в Близкия изток. Не бе случайно, че иракският президент Саддам Хюсеин нападна Кувейт по-малко от година след падането на Берлинската стена. Пък и немислимо би било САЩ да нападнат Ирак, ако през 2003 г. съществуваше Съветският съюз - покровителят на Багдад. А и ако съветската империя не се бе разпаднала и не бе напуснала позорно Афганистан, Осама бин Ладен нямаше да намери убежище там и вероятно нямаше да има и 11 септември 2001 година. Такова бе възмездието от разпада на империята.

А сега се разклаща и втората колона, която крепеше мира по време на Студената война - САЩ. В същото време Китай и Индия не са готови и не искат да запълнят отворилата се ниша. Внезапен провал от наша страна няма да има, защото САЩ, за разлика от Съветския съюз, се крепят на икономическа и политическа свобода. Но нашата способност да поддържаме



поне минимален ред в света лека-полека увяхва



Дните на долара като резервна валута са преброени, а нашата дипломация окуця от масовото изтичане на поверителна информация.

Да вземем и военната мощ на САЩ. Сухопътните войски печелят войни, но епохата, в която театърът на конфликтите е глобален, флотът и авиацията са по-точни фактори за националната мощ (едно нападение примерно срещу Иран може да стане само с флот и авиация). Ако по времето на Рейгън САЩ имаха почти 600 бойни кораба, днес те са по-малко от 300. В същото време китайският и индийският флот нарастват ускорено. Подобни тенденции ще се засилват, защото Америка ще се спасява от фискалната криза чрез орязване на бюджета за отбрана. Засега САЩ господстват по море и въздух и това положение ще продължи още дълги години, но дистанцията между САЩ и останалите страни се съкращава.

Терористичните удари, етническата жестокост, стремежът за придобиване на страховити оръжия и публикацията на секретните материали са все дела на хора, които няма да избягат от морална отговорност. Но събитията в нашата епоха се вписват в конкретен контекст - на една изчезнала империя, която е господствала на сушата, и на друга империя, която господства по море, но открива, че все по-малко е способна да влияе върху събитията, че дори е все по-малко сигурна в каузата, за която се бори.

Това не е обвинение към външната политиката на президента Обама. Неубедителни са алтернативните варианти за действията му спрямо Северна Корея, Ирак и Иран. А и текат ожесточени дебати за действията ни в Афганистан. Но няма никакво съмнение, че постимпериалистическият свят, в който живеем,



позволява по-голяма разруха в сравнение със Студената война



Икономисването на нашата мощ, за да забавим американския залез в постиракския и постафганистанския свят, означава да избягваме изтощаващите сухопътни кампании и да се фокусираме в ролята на офшорен балансьор - нашите въздушни и морски сили да се мяркат на хоризонта, а да се намесват само при наличие на действия, които по безспорен начин застрашават нашите съюзници и световния ред като цяло. Това може и да е изгодно за Америка, но дори само сигналът за намерението да стоим настрана ще окуражи регионалните тирании, които и без това създават свой ред в някои ключови райони на света.

Северна Корея вече реализира програмата си за ядрени оръжия и дори обстрелва с артилерия южнокорейски остров, демонстрирайки по този начин ограничената мощ и на САЩ, и на Китай в полуанархичния ни свят. По време на студената война СССР държеше изкъсо Северна Корея, а флотът на САЩ господстваше в Тихия океан, сякаш той е американско езеро. Но икономическата мощ на Китай в региона плюс войните ни в Близкия изток, които отклоняват вниманието ни, променят обстановката в западната част на Тихоокеанския регион от благополучна и стабилна към по-несигурна и сложна.

Китайският флот изостава от американския с десетилетия, но това не бива да ни утешава. Току-що изпитали на гърба си асиметрична война на суша, САЩ сега трябва да очакват асиметрични предизвикателства и по море. Китай осъвременява средствата си за водене на минна война, системите си за хидролокация на дъното, както и компютърните системи, обслужващи противокорабните балистични ракети, да не говорим за дизелово-електрическите и атомните подводници. Така че в близките години Китай ще представлява по-голяма заплаха за действията на американския флот.

Що се отнася до Тайван, Китай е насочил срещу острова 1500 балистични ракети с малък радиус, въпреки че всяка седмица стотици търговски полети свързват Тайван с континента в рамките на една мирна търговия. Когато в следващите години Китай включи Тайван в пределите си, това ще бъде сигнал за появата на наистина многополюсна Източна Азия,



която е по-малко предвидима във военно отношение



В Близкия изток виждаме реален разпад на империалистическия ред от епохата на студената война. Ясно изразената израелско-арабска дихотомия, отразяваща американско-съветската дихотомия, бе заменена с по-нестабилно разпределение на силите, при което сферата на иранското влияние се разпростира от Ливан до западната част на Афганистан. Срещу него са се изправили Израел и сунитско-арабските държави. Докато Турция, която вече е ислямска и вече не е прозападна, се налага като балансираща сила.

Да, империите налагат ред, но този ред далеч не е непременно добър, както ни показва нарастващата иранска сфера на влияние. Заплахите на САЩ спрямо Иран определено са неубедителни заради имперското изтощение - резултат от кампаниите в Ирак и Афганистан. Ние вероятно вече няма да участваме в друга война в Близкия изток, дори ако този чист егоизъм доведе региона до ядрена надпревара и безизходица.

Прието е да се смята, че при отстъпването ни Китай ще засилва позициите в постамериканския свят. Този извод се прави въз основа на предпоставката, че всички империи са еднакви. Но уроците на историите ясно показват, че това не е така. И съвсем не е задължително една империя автоматично да запълни нишата, освободена от друга.



И Съветският съюз, и САЩ бяха мисионерски сили,



движени от идеали - комунизма и либералната демокрация, - чрез които можеха да поддържат глобалния ред. Докато Китай няма такъв велик идеал. Експанзията му е движена от глад за природни ресурси (въглеводороди, руди, метали), които са му необходими, за да превърне в средна класа милиардното си население.

Това може да насърчи развитието на търговските системи между страните от Индийския океан, Африка и Средна Азия, което би поддържало мира с минимална намеса на САЩ. Но кой ще запълни моралната празнота? Няма ли на Китай да му е все едно дали Техеран разработва ядрено оръжие, щом ще има достъп до иранския природен газ? Пекин може и да не харесва изцяло севернокорейския режим, който постоянно държи населението си в полугладно състояние, но Китай въпреки това го подкрепя.

В момента Пекин безплатно се възползва от факта, че флотът на САЩ защитава морските търговски пътища и гледа как ние се борим да стабилизираме Афганистан и Пакистан, за да може един ден да експлоатира природните им ресурси.

Ако студената война бе епоха на относителна стабилност, осигурена от мълчаливото разбирателство между империите, днес имаме една отслабваща империя (тоест САЩ), опитваща се да поддържа реда в един свят, в който възникват нови и понякога враждебни сили.

Американската империя винаги е била



повече структурна, отколкото духовна



Нейната мрежа от съюзи напомня аналогичните системи, изграждани от империите в миналото. Заплахите пред нейните войски в чужбина са сравними с опасностите, стоварвали се върху някогашните имперски армии, въпреки че днес американската общественост, особено след провалите в Ирак и Афганистан, изобщо не е предразположена към военни авантюри по суша, които са били типични за империите от времето на античността.

Американците нямат имперско съзнание. Но ако ние по-малко сме ангажирани със света, това може да има разрушителни последици за човечество. Разрушенията, на които сме свидетели днес, подсказват какво ще стане, ако нашата държава започне да бяга от изпълнението на своите международни отговорности.



--------------------

*Робърт Каплан е старши сътрудник в Центъра за новата американска сигурност. Автор е на 10 книги по въпросите на геополитиката, американската военна мощ и отделни региони, включително Балканите.