Този път не съм се питал особено какво да пренеса от миналата година, та с него да открием новия календар на "Нерви и утехи". Още ме владее образът на стареца от Байлово, Дядо Добре, както видях да е записано това име в кочана за дарения на черквата "Св. Александър Невски". Но ако подхващам тази нашумяла, не, а възпламенена посред истерията на българската криза тема, то е не за да се прилепя и аз към страхотното телевизионно предизвикателство на приятеля Горан Благоев, нито към взрива от възхищение и почит във Фейсбук. Знам, че мина време и че по вестникарските правила такава новина вече изглежда като втора употреба. А и това дори не е новина:

Дядо Добре събира пари за храмове и манастири от десетилетия и аз самият съм пускал лепта в чашката му пред черквата "Свети Седмочисленици" - и съм знаел за какво отиват тези пари. Тук дори думата "просяк" има особен смисъл. Събирането на средства за подобни нужди така се е и наричало - "просия". На манастирска просия са изпращани най-подготвени, сладкодумни и издръжливи църковни мъже. Паисий е бил на просия, и кой ли не от възрожденските ни духовни първенци. Така че може и да не се избягва така старателно и витиевато, когато говорим за този беловлас и белобрад човек, който приличал на...



И не казват на какво



Всякак може да се изтълкува появата му във фокуса - току пред Рождество. За поука, за пример, за упрек. Е, също и за евентуална злоупотреба, както си е редът по нашите земи. Това, че той не забелязва нашето внимание и се отегчава от него - и това би трябвало да ни говори нещо. И дори това, че на фона на неговата респектираща и безмълвна фигура някакви граждани се състезават за мъже на годината или за каквито и да е там мъже или жени, изведнъж придобива по-друг смисъл: твърде странна се явява тази надпревара. Защото дядото от Байлово, мисля аз, е човекът на годината. А при нашата действителност - и не само на тази, която си отиде.

Изглежда като пратеник на дълбокото българско минало, така съм си представял гусларите от Средновековието. Неговото невероятно присъствие в нашия хаотичен живот ни държи в заслужен стрес, но мисля, че посланието му си остава неразбрано. Поне онова послание, което мене ме разтърсва и ме кара да изпитвам опасения от всяка равносметка за живота си.



Защото Дядо Добре има дело



Той знае делото си, прегърнал е делото си и му служи. И Господ знае защо го държи на земята, вместо да го прибере до коляното си, където, вярвам, му е мястото. И самият Дядо Добре знае защо е още сред нас - има дело и то продължава. То го изпълва. То го движи. Колко е просто това! Той не разказва несгодата на съществуванието си, на старостта си (96), на нуждата и самотията. Той е вътре в делото си, то е неговият свят.

Самата дума "дело", в смисъл на отдаденост, на поприще, на посвещение, вече е на външното стълбище на езика ни. Напуска ни. Днес предпочитаме "мисия". Може би защото делото предполага труд, работа, нещо да се извърши реално и трайно. Или защото "мисия" като че ли звучи по-възвишено, по-духовно някак. Докато делото е твърде... делнично. Но това ще е маловажно, ако и едната дума, и другата изразяват смисъла на живота, ако са съкровени синоними на човешката ни съдба.

Все още попадам на обикнатото подзаглавие на биографичните очерци от миналия век. Например: "Иван Петров. Живот и дело". Отделно живот и отделно дело. А очерци се пишат главно за хора, чийто живот и дело са едно. Сливането им прави човека значителен, то е тайната на осмисленото пребиваване в света.



Дело са имали всички мъже и жени,



записали се в историята. Творци и учени, военни и индустриалци, политици, владетели, духовници. Дело са имали и милиони, отминали безследно, но не и без значение в своя век, в своя кръг. Познавам, а и съм писал за такива хора, осъзнали своето дело и изпълнявали го до последен дъх. За други само съм чувал, но това, че и аз съм научил за тях, означава, че делото им не е останало без отзвук.

Вие със сигурност знаете и повече. А пък делото на великите - за него песни се пеят. Него дори не обсъждаме тук. Делото осмисля дните и годините и на прочути, и на неизвестни, а понякога е последен достъп до щастие. Щастието да бъдеш отдаден и да постигаш нещо е комай единственото, което зависи от теб. Когато малкият човек избере и осъзнае своето дело - ако му бъде верен - той никога повече няма да бъде малък.

Затова и Дядо Добре не се явява случайно на днешната ни житейска сцена. И правя малкото, което мога, за да не остане там по-кратко от някоя палава адреналинка, от дръзка госпожица с фалшива диплома или от поредната пушилка със СРС-та на гинеколози, генерали и министри. Мисля, че усилието си струва: може би именно чрез него на всеки от нас се подсказва онзи изход, който ние напусто търсим в превратностите на екзотичния български преход. Дело или мисия - изберете сами. Но избирайте бързо...