Основният проблем в отношенията на българската държава и нейните граждани и в частност на НАП с данъкоплатците е липсата на равнопоставеност.

Наскоро НАП чрез финансовото министерство успя да внесе в парламента предложение, целящо по-силен контрол върху прехвърлянето на фирми. Чрез промени в Данъчноосигурителния процесуален кодекс (ДОПК) данъчните се опитват да преборят проблема с прехвърлянето на задлъжнели към хазната и към НОИ фирми на социално слаби лица, от които няма какво да се вземе. Желанието е хубаво, но конкретното предложение - НАП да дава чак след 60 дни разрешение за прехвърлянето на фирмата, едва ли ще реши този проблем. Със сигурност обаче



ще усложни коректните бизнес практики,



защото на фона на нормалните бизнес преструктурирания тези с цел измама са нищожна част. Най-вероятно, ако се въведе законово задължение предишните собственици да са солидарно отговорни с новите до изчистване на старите задължения към бюджета, то въпросът би се решил много по-лесно, но това показва начина на мислене на администрацията в тази държава. Администрацията си решава проблема така, както на нея й е най-лесно, без да се интересува как ще се отрази това на данъкоплатците и бизнес климата и дали по този начин няма да загубим повече данъчни постъпления, отколкото очакваме от тази мярка. Тук виждаме и първата неравнопоставеност -



НАП иска все по-дълги срокове за себе си,



а в някои случаи данъкоплатците имат само един ден за подаване на информация (изплащане на заплати и подаване на болнични листове).

Опитите на НАП да решава проблеми със събираемостта на приходите трябва да вървят паралелно с повишаване на отговорността на самата данъчна администрация към бизнеса. Защото сега има много несъвършенства в законите и практиката, които НАП и не помислят да оправят.

Не се е появявал например никакъв икономически анализ за необходимостта от свързването на всички касови апарати с данъчните. И ако за част от тях (бензиностанциите) има някаква логика, то едва ли това важи и за малкото магазинче в някое село. Този, който прави някакво предложение, трябва да стои зад него със солидни аргументи, по възможност подплатени с анализи и цифри.

Към работата на самата приходна администрация бизнесът отдавна има доста критики. А и не само към данъчната. У нас има много ведомства, които също като НАП си позволяват да издават указания, тълкуващи закони и наредби. Още повече че се е случвало НАП



да издава две напълно противоположни указания



по един и същ въпрос. Като например това дали плащането на задатък (гаранционната сума при подписване на договор за наем) е сделка, която трябва да се обложи с ДДС или не. Години наред се приемаше, че задатъкът не е сделка и следователно не се облага с ДДС. Даже имаше указание на НАП в тази посока. Една година след това - при все още същия изпълнителен директор на НАП, излезе абсолютно противоположно указание, без междувременно да има никакви законодателни промени. Това говори или за некомпетентност, или за тенденциозна фискална насоченост на указанията. Същият бе случаят и с прословутото указание 24-00-7 от миналата година, което се опитваше да събира осигуровки от хора без доходи.

По своята същност указанието не е нормативен акт и е задължително само за служителите на НАП. И забележете - самите указания не се цитират никъде в данъчните актове, които издава НАП, там се цитира само съответният член от закона.

Оттук стигаме до следващия проблем - НАП санкционира хората и фирмите административно, с административен акт, а те, ако възразяват, трябва да съдят агенцията по общия ред, защото обжалванията по административен ред стават пред същата администрация и в огромен процент от случаите се потвърждава първоначалното становище. Това не е някакво недоглеждане на законодателя, а по-скоро правило в България, и то в много области. По този начин държавата лесно си събира средствата - тя може да ти запорира сметки, да ти отнеме активи, а ти трябва да минаваш през съда, което е далеч по-бавно. Логично възниква въпросът



защо съдът да не налага санкцията вместо НАП,



за да бъдат всички равнопоставени? Или ако това изглежда неприемливо, защо сегашните инспекторати да не бъдат независими органи, пред които гражданите и фирмите могат да се оплачат. Сега инспекторатите са част от съответното ведомство и когато решат да правят проверка по нечий сигнал, не могат да вършат своята работа безпристрастно. Съвсем друго ще е, ако бъдат към някой независим орган и техните възнаграждения зависят от откритите нарушения в работата на администрацията.

Друг вариант може да бъде Данъчният арбитраж. Такъв орган съществува в Дания, изграден е като независима институция и над 80% от случаите се решават там и не стигат до съда.

Въпросът с обжалването на актовете на данъчната или някоя друга администрация също доста затормозява гражданите и фирмите. При сегашния режим дори издаден от някоя държавна служба акт да падне в съда,



няма никакви санкции за служителя, който го е издал



Принципно в България длъжностните лица не носят никаква персонална отговорност. А данъкоплатецът винаги го отнася - дори да се оплаче в Страсбург и спечели делото, държавата ще му плати, вземайки парите от останалите данъкоплатци. Трябва да се въведат глоби за служители, които издават актове, които впоследствие падат при обжалване. Трябва и санкциите, които държавата плаща като обезщетения и лихви, да са за сметка на фонд "Работна заплата" на даденото учреждение. Така всички работещи в тези структури ще се стараят да не издават с лека ръка незаконосъобразни актове.

В НАП е крайно време да се създаде единна онлайн система за следене на ревизионния процес. Така всички актове, а и всички документи, които издава данъчната администрация в един ревизионен процес, ще могат да се регистрират и ще е ясно кое нещо на коя дата е издадено и откога влиза в сила. И това трябва да е достъпно за всички заинтересовани страни (включително и инспектората). Защото у нас е доста широко разпространена практиката да се издават със закъснение актове, да не се възстановява навреме ДДС и т.н. Единственото, което може да поиска данъкоплатецът в такъв случай, са някакви лихви за забавянето. Но доказването на закъснението от страна на администрацията е доста трудоемка работа.

Да не говорим за навика на данъчната администрация, когато някой неин служител излезе в отпуск, никой да не му поема случаите. Чакат го да се върне. Вероятно заради порочната система за допълнителното материално стимулиране, която е зависима от разкритите от всеки данъчен случаи, или просто поради незаинтересованост и слаб управленски контрол.

Обичайна практика в НАП е и да няма единна методология за разрешаване на идентични казуси. Често се случва данъчни служители, работещи в две съседни стаи,



да реагират по различен начин на един и същ казус,



независимо какви указания са издадени.

И не само това. НАП например упорства много по отношение на т.нар. обвързващи отговори. В момента, ако някой добросъвестен предприемач зададе въпрос на НАП как да постъпи в един или друг случай, те не са длъжни да му отговорят. Дори да отговорят, това не ги обвързва с нищо, защото винаги в отговора пише, че се отговаря по принцип. Може да се случи на фирма да се направи ревизия и проверяващият да реши нещо по казус, който друг негов колега преди това е тълкувал по друг начин. Затова трябва да се въведе системата на предварителното обвързващо становище - начинът, по който НАП писмено ти е препоръчал да действаш, да е задължителен за цялата данъчна администрация. Забележете - тук изобщо не става въпрос за недобросъвестни фирми, които са решили да мамят хазната. А за бизнесмени, които са си направили труда предварително да питат как да постъпят, така че да спазят закона.

Но у нас е така - може години наред да не си плащал ДДС на държавата и никой данъчен няма да се сети да те проверява. А когато решиш да си поискаш обратно внесеното ДДС, ти правят такива проверки, че почваш да съжаляваш за това, че си решил да спазваш законите.

За разлика от философския въпрос за кокошката и яйцето, то по този за човека и държавата няма спор. Първо е възникнал човекът, а после държавата (за голямо неудоволствие на някои политици и чиновници). В един момент хората са осъзнали, че им трябва регулатор на отношенията между тях и че ще трябва да изберат няколко човека, които да поемат тази роля. През вековете държавата се е разраствала и ставала все по-тиранична. Най-накрая през 20-и век все повече общества откривали, че най-добрата форма за управление е демокрацията и най-важен е интересът на отделния човек и на обществото като цяло, а не имагинерният интерес на държавата като такава. Това най-добре се вижда в законите, които действат на територията на дадена държава. Дали те защитават интересите на гражданите, които със своите данъци финансират съществуването на държавата, или защитават интересите на чиновници и политици, които управляват тези средства?



*Авторът е счетоводител и финансов консултант. Още коментари от Румен Обрешков за животозастраховане, счетоводни услуги и данъци - на http://blog.andiel.com/