Много ценна е публичната дискусия около проблемите на контрола. В тях е затъвал не един мислител. Разбира се, българските дебати, както винаги, са повече перчене и кавги на селския мегдан, далеч от аргументирания диспут, който 2 века водят позитивисти, антипозитивисти, функционалисти, следовници на колизионните, математически, критически, структуристки и дузина по-малко популярни социологически теории. У нас рационални аргументи и мислене се свенят да ползват дори социолозите с академични степени и звания, защото тук е прието всеки спор да се решава с нагледни средства като преборване. Понеже у нас абстракцията е недопустима и се счита за превземка, за най-прав и най-умен се приема най-якият и властен от говорещите. Така резултатът от спора е предварително ясен, а
дискусията се свежда до надпревара
кой най-шумно ще обяви своето съгласие, кой най-добре ще се докара пред властващия, кой ще се покаже по-верен и по-ближен до него. Затова не се изненадвам, че министри, депутати и висши служители, след тях бизнесмени, културни деятели и прочее знаменитости се надпреварват да заявят как ще се радват, колко много желаят и настояват да бъдат постоянно следени, подслушвани, наблюдавани, надзиравани и по всякакъв друг начин контролирани от властта. Защото нямат какво да крият. Те, разбира се, нищо незаконно, нищо неморално не биха дори помислили, камо ли да извършат. Ако им поискат, всеки от надвикващите се
привърженици на тоталния контрол
с радост би подписал клетва, че се отказва от правата си на гражданин и свободен човек, за да не пречи "формалният" закон на компетентните органи. Нали обратното подсказва на същите органи, че субектът нещо крие. А в общество на тотален контрол дори опитът да се дистанцираш от властта е основание за остракизъм. Тази мистификация на контрола, която изисква от гражданина сам и доброволно да се отдаде на пълен и неограничен контрол, е типична за примитивните общества. Не случайно за Макс Вебер тъкмо процесът на "обезмагьосване" (Entzauberung),
демистификацията на контрола
разграничава примитивното от модерното общество, капитализма. В пазарната икономика рационалността и ефективността на еквивалентната размяна "вкарват калкулация в традиционното братство, изместват старото религиозно отношение" ("Обща икономическа история" на Макс Вебер). В едно рационално общество като днешното самият контрол е обект на калкулация, от самата власт се изисква ефективност. Не става въпрос само за цената на контрола, към която плахо сочат шепа икономисти. Ясно е, че както всяка дейност в пазарна среда, контролът струва пари и обществото отделя от продукта си и плаща за надзираване, наблюдение, проследяване и подслушване. Наивно е ефективността на контрола да се мери по начина, предлаган от бирниците в НАП - като отношение между разходите за хеликоптер с прекия резултат от тях, видян като събрана в хазната сума от наложени данъци и собственост, отнета от разкритите нарушители. Ключов проблем на управленската наука е определянето на
оптимален обхват на контрола,
като се отчитат не само разходите за самата контролна система, но и нейното влияние върху стопанството, т.е. върху производството на обществения продукт. Според известния теоретик на контрола Хенри Файол, той е "да се види, че всичко се върши в съответствие с приетия план, дадените заповеди и установените принципи. Целта му е да открива грешките, за да могат да се поправят и да се попречи да се появят отново". Недостатъчният контрол би пропуснал неразкрити грешки, би допуснал да се нарушават принципите и така да спадне ефективността от цялата дейност. Свръхконтролът би довел до същото, защото ако за корекцията на грешка, която струва примерно 1 лев, харчим 2 лева и ако за санкции и корекции губим повече време, отколкото отнема самата дейност, тази дейност става черна дупка, която поглъща, вместо да произвежда стойност. А
най-дълбок е капанът на тоталния контрол,
контролът без принципи, без ограничения, с единствена цел самият контрол като инструмент за неограничена власт. Той ни връща обратно към примитивно, ирационално състояние на обществото, като отхвърля рационалността и налага твърди ограничения за всяка обществена дейност тъкмо в името на неограничения контрол върху нея. Да не пропусна и другата опасност: имагинерния контрол - онзи, който следи, слухти и санкционира, но липсва ясен план и твърди принципи, които да налага. Резултатът се нарича ентропия.
