Пусна си телевизора да гледам новини, а там общинска шефка на статистиката чете поема за преброяването. Съчинила я самата тя в миг на вдъхновение. Пак си пусна телевизора, пак за да гледам новини, а там общински служител по паркирането пее ода за Синята зона. Стиховете съчинил самият той, музиката също. Издал и диск.



Народният гений взе да блика като гейзер,



изумявам се аз. Някоя Мария Димитрова, готвачка в Бургас, наскоро издаде стихосбирка. Как се казва книгата ли? По най-поетичния възможен начин се казва. "Нежна стихия". Поетично е, дума да няма. Освен това е възвишено. Да не говорим, че е оригинално почти до уникалност. Вътре е пълно с много поезия, твърде поетична поезия. Съчинена божем по най-поетичен начин от самата авторка.

Но не само от нея, ай беда! Някой наидентифицира други автори, настана малък скандал, Оказа се, че поетесата Димитрова щедро заимствала, тоест преписала мот-а-мо стиша от другаде - от Давид Овадия (лека му пръст), от Блага Димитрова (лека й пръст), от Евтим Евтимов и т.н.

Поетесата Димитрова в публичните си изяви впоследствие се чудеше искрено защо толкоз шум около такваз дреболия. Малко се огорчи отпърво, но отпосле шумът взе да й харесва. (Мисля, че така отпърво се огорчи и изпълнителката на Кен Лий - Валентина Хасан, пък после - абе слава си е!) Медиите те интервюират, споделяш охотно творчески планове... Димитрова не знае много-много кой е Овадия, и за Блага не знае кой знае колко. Очевидно не е силна по четенето. Обаче писането я влече, ох как силно я влече! Щедро споделя как в нея зрее и идея за роман. В него ще опише чудния си и забележителен живот, страданията си, преживени покрай поетичния дебют. Защото, уви, има и такива: някой си неин по-възрастен спонсор й дал пари за поетичния дебют, пък после се разстроил, когато гръмнали нещата с "творческото заимстване". Поетесата щяла да дири и баща си - той изоставил майка й и нея още невръстна. Но пък бил висок и хубав...

Това ме присети за друга дама с могъщ творчески потенциал и леко сходна биография - една наша кинолейди - Мишел Бонев. Тя далеко надскочи дебютните несгоди, дори забърка две правителства в културен скандал. Втората, разбира се, е много по-оправна от първата, но горе-долу



пътят, избликът, спонсорската подкрепа



- си приличат.

Сега обаче да опитаме да спрем с иронията: авторът признава, че нейната стихия го увлича твърде стремително, и едва удържа на изкушението да се остави на водовъртежите й. То е забавен, но неплодотворен за случая рафтинг (ако позволите да мушнем тази мила нова чуждица в течението.)

Та какво става и що е тъй? Лошо ли е, или е добро всичко това?

Лично аз го смятам за добро. Миналото лято се разговорихме с главния редактор на култовото някога, сега не чак толкова руско списание "Новый мир" - Андрей Василевский. За поезия се разговорихме. Тя беше важна част от архитектурата на социалния елит по време на тоталитаризма. Тиражите бяха огромни. Поетите бяха близо да властта (Вознесенски, лека му пръст, го руга Хрушчов, приемаше го лично в Белия дом Роналд Рейгън, Евтушенко се държеше (и все още държи) като рок-звезда, за Бродски се караха правителства).

Когато обаче тя, поезията, не е близо до политиката (във всички смисли), и хора, и медии губят интерес към нея. Най-много да я потърсят за смешки и пародии (Пегъзий Музовски)... Оттук до воплите на петимни за предишни институционални предимства творци е близо. Както и до заключения - всичко се срина, бездуховността победи, духовността (поезията) умря, амин...

Но хората, както виждате, пишат. Тъкмо това отбеляза и Василевски. Вижте форумите, вижте сайтовете, вижте изблиците на чиновници, готвачки, рапъри и чалгари... Стотици, хиляди - съчиняват. Е, понякога и преписват, но някак простодушно - харесали, заимствали, турили свойто име... Нали пишат!

Ще кажете - че то е ужасно. Че това е разгул на посредствеността, парад на пошлостта и безобразието, графомански хор на бездарието! От който Аполон си запушва ушите с коркови тапи и си джаска лирата оземи, а там Евтерпа, Ерато и прочее чувствителни създания тичат с рев към най-затънтените пещери, за да не полудеят от творческия вулкан наоколо...

Ще се съглася с вас, но само донякъде. Очевидно нямаше как да се мине без това. Очевидно, когато канонизирането на творческата импозантност надхвърли определени предели, следва освобождаващият процес на естетическото оварваряване. Първо, е спонтанно. Второ - е демократично. А трето, но и най-важно - показва, че хъсът за т. нар. творчество е някак иманентен. Дреме и в най-пустите тикви.



Ми като за начало и на това сме доволни



Рафинатът ще дойде впоследствие. Ще има и следваща революция - сигурен съм. Тя се случва, когато, примерно, творецът Веско сам за себе си разбере, че всъщност по нещо отстъпва на твореца Ханчев. Или че министър-председателят, колкото и да е добър във всичко, схване, че футболно все пак е малко по-слаб от Бербатов.

Тогава вече ще избягваме контузиите на идентичността. И кризите на статуквото.

И това ще дойде.