В чудесния си анализ на демокрацията Ханс-Херман Хопе** отбелязва, че "изборите за министър-председатели и президенти се печелят все от демагози, доказали, че нямат морални задръжки. Така демокрацията на практика гарантира, че само лоши и опасни хора се издигат до върховете на властта." Устремените към политически постове видимо горят от нетърпение да скъсат с морала, който повечето от нас са склонни да следват. Колкото по-голяма е властта, толкова по-вероятно е кандидатът, който се стреми към нея, да не прави разлика между правилно и грешно.

На местно ниво понякога откриваме избрани функционери, към които се отнасяме с уважение, но на държавно равнище са рядкост. С малки изключения изглежда, че минималното изискване един кандидат да има реални шансове за президент или за член на Конгреса, е способността му да се възползва от другите.

Джордж У. Буш е отличен пример за безскрупулност в името на политическата власт. Измамничеството на неговата администрация по време на осемгодишното й управление бе очевидно за безпристрастните наблюдатели, но подобни черти наблюдаваме и у Барак Обама. Оттук следва въпросът: защо мошениците успяват на политическата сцена? Дори и да се съгласим, че все неморални лица се стремят да властват над другите, защо избирателите ги подкрепят? Не е ли редно да очакваме, че хората гласуват за морално безупречни кандидати? Корумпираните кандидати имат ли някакво предимство пред честните?



Природата на изборите



Разбирането на природата на изборите е първата стъпка към тяхното спечелване. Нека започнем чрез сравняване на изборите с вземането на решения в частния сектор. Представете си как потребителят прави ежедневните си покупки. Отива в магазина, грабва количката и я пълни с желани стоки, за които е готов да плати. Вътре няма нищо нежелано и всяка взета стока му се струва заслужаваща цената си. Това е пазарна демокрация в действие. Както обяснява Лудвиг фон Мизес, в условията на пазарна икономика "властелинът на производството е потребителят". От тази гледна точка капиталистическото общество е демокрация, в която всяка стотинка представлява бюлетина. Това е демокрация, която позволява незабавно отнемане на мандата на депутатите. На пазара всеки потребител решава какво точно иска да купи; той гласува всеки път, когато плаща за стоки и услуги. В условията на пазарна демокрация, гласуването става чрез харчене на пари. Получавате синя риза, като гласувате с парите си за синята риза. Така вашият глас придобива значение.

Купувачите се различават по количките. Някои са пълни със скъпи стоки, други излизат само с няколко продукта. Вие купувате синя риза, друг - червена, а пък аз решавам да не си купувам риза. Фактът, че желаете синя риза, не ме засяга с нищо. Това е важно. В пазарната демокрация различните предпочитания на потребителите не водят до конфликти. Всеки потребител може да гласува различно и неговият избор не ангажира другите потребители да отнесат у дома си същия набор стоки. И накрая - всеки потребител има интерес да бъде информиран в някаква степен за покупките си. Тъй като информираността позволява да се вземат по-правилни решения, клиентите отделят време, за да се запознаят с продуктите. Това се отнася особено до скъпите продукти. Ако ще натежат на бюджета, си струва да се прегледат различни възможности. Наградата е откриването на висококачествени стоки на относително ниски цени.



В политическата демокрация положението е твърде различно



Изборът между двама кандидати е като да отидеш в магазина и да ти предложат колички, които вече са напълнени със стока. Всеки би си тръгнал от магазина с еднакво съдържание в количката. Вътре има и желани, и нежелани стоки, но избирателят не може да вади нищо от която и да е количка. Това е концепцията за пакетния избор при политическите решения. Количките са кандидатите, а продуктите в тях са техните политически позиции. Кандидатите могат да изразяват позиции, които допадат на отделни граждани, но отделните граждани не са длъжни да приемат всичко от политическите позиции на кандидатите. При личните решения се избира само онова, което човек желае - стига различните възможности за избор да не му се предлагат в пакет, но при политическите решения нямате такава свобода. Щом подкрепяте даден кандидат, установявате, че трябва да приемете пакетирани възможности, включващи и политики, които не подкрепяте.

Освен това двете колички много си приличат. Те съдържат едни и същи стоки, дори стоките, които би трябвало да са различни, си приличат (например и в двете колички има по една риза - но в първата е червена, а в другата е синя), а освен това покупките и в двете излизат на една цена. И в добавка, всеки данъкоплатец накрая плаща за една от количките, дори и да не е желал нейното съдържание. Тук личи конфликтът в политическите решения. Вие искате синя риза, друг - червена, а аз - никаква. Вашите желания се сблъскват с моето. За да сте доволен, подкрепяте политика, която на мен ми вреди. Такъв конфликт не съществува в пазарната демокрация.

Ако се върнем към аналогията с магазина, където ви се предлагат две пазарни колички, имате право да изберете всяка от тях. Въпреки това гласувате рядко, да речем - веднъж на четири години, и освен това гласът ви няма значение. Всичко свършва с една и съща количка независимо от вашия вот. Дори и да не гласувате, ще получите същите стоки, пакетирани заедно в количката.

Така става при всички големи избори.



Ролята на отделния глас е много малка



Затова избирателите не са особено мотивирани да търсят информация за съдържанието в двете колички. Няма голяма полза да се интересуват. Дори и да са много добре информирани, нищо няма да се промени, защото отделният глас не променя резултата от изборите. И накрая - даже на избирателите да бъде обещан специален набор от стоки, който да доведе до спечелване на изборите, това не означава, че те ще получат точно тези стоки. Кандидатът може да обещае определен политически пакет, но след изборите, щом заеме поста си, е свободен да достави друг политически пакет на избирателите, ако промени позициите си или ако е лъгал в предизборната си кампания, колкото да набере подкрепа.

По този начин



кандидатите са изправени пред две важни решения



Първо, да преценят кой политически пакет би им дал най-добри шансове да спечелят; второ, да си изработят стратегия, която би стимулирала избирателите да гласуват, въпреки че гласът на никой от тях поотделно не би бил от значение.

Да разгледаме спектър от възможни политически позиции. Има екстремисти като либертарианците и марксистите, които заемат периферията на спектъра. Повечето избиратели не са привърженици на тези крайности. Много от избирателите имат сходни виждания и се намират в сектора, който можем да определим като център на спектъра.

За да спечели изборите, кандидатът трябва да се ориентира към центристка позиция. Ако кандидатът Д (демократ) избере да е малко вляво на центъра, кандидатът Р (републиканец) заема позиция леко вдясно от центъра. Ако кандидатът Д отиде доста по-наляво, а Р се пласира малко по-надясно от него, вероятно Р ще спечели изборите. По същия начин, ако Р отиде много надясно, Д ще спечели изборите, като се разположи малко по-наляво от него. Затова всеки кандидат се стреми да се настани в центъра на политическия спектър. Този анализ е изчистена версия на теоремата за средния гласоподавател. Кандидатите и на двете партии се стремят да спечелят подкрепата му. Следователно може да се очаква, че изразяват сходни позиции. Последните две американски правителства го потвърждават. Макар и да представляват различни партии, много от външнополитическите и финансовите съветници в администрацията на Буш биха се чувствали удобно и при Обама. И Буш, и Обама са за социална държава и военна империя. И двамата предлагат раздути бюджети и пълномощия на федералното правителство. Федералният бюджет почти се удвои при Буш и може да се очаква, че ще се удвои и при Обама. И двамата президенти подкрепят промените в здравното законодателство, увеличените за целта федерални разходи и засиления контрол на държавата над здравните услуги. И, обърнете внимание, двамата застават зад монетарната политика и системата на Федералния резерв, които доведоха до сегашната икономическа криза.

Би трябвало да очакваме, че



много избиратели биха били недоволни от изборния резултат



Центристкият избирател може би ще е доволен, но повечето, които са встрани, не биха се радвали на политическите позиции на победителя. Стремежът към центъра в политическия спектър изправя кандидатите пред дилема. Политическата система в САЩ изисква от тях да се явят два пъти на избори - да спечелят и първичните, и общите избори. В двата случая трябва да се харесат на различни групи избиратели. На първичните избори трябва да ухажват центристите в своята партия, а после трябва да променят позицията си, за да допаднат на центристите в общите избори. Републиканецът трябва да заеме твърдо дясна позиция на първичните избори, а на общите избори да се придвижи в лява посока към центъра. Демократът извървява подобен път отляво към центъра. Всеки кандидат знае, че променя позициите си, но той също така знае, че и другият кандидат постъпва като него. Печелившата стратегия тук е пръв да обвиниш опонента си, че е фурнаджийска лопата, като в същото време уверяваш, че стоиш твърдо на своите позиции. За целта трябва да изложиш на показ измамничеството на опонента на фона на собствената си претенция за непоклатимост, макар че единствената непоклатима позиция и на двамата кандидати е амбицията да се домогнат до властта.

Кандидатите могат да печелят гласове, като



обещават ползи на избрани групи



Тези ползи се изразяват чрез насочване на финансови средства, които държавата просто взема от едни хора и дава на други, или чрез протекционистка намеса на пазара, например в подкрепа на земеделската продукция. Главната бюджетна задача на правителството е да прави такива услуги, като пренасочва плащанията в полза на политически облагодетелствани класи.

Неприятната страна на тези услуги в замяна на политическа подкрепа е, че някой трябва да плати за подобна политика. Номерът е да се печели подкрепа чрез облагодетелстване на различни групи, като се губи подкрепа от колкото може по-малки ощетени групи. Затова е важно да се разпръсне бремето на правителствената щедрост. Ако отнемете по 10 долара от 10 млн. души, жертвите няма да бъдат силно мотивирани да ви се противопоставят. Малцина биха сметнали, че си струва да си губят времето да агитират срещу политика, която им струва само 10 долара. Но ако набраната сума от 100 млн. долара разпределите по 100 000 долара между 1000 души, те ще преценят за изгодно да сформират избирателна комисия, която ще ви донесе и пари, и гласове. За да вземат парите на другите хора, вашите фаворити ще се организират, ще наемат лобисти, ще платят на подходящи функционери и ще агитират в полза на кандидата, който им е уредил такъв трансфер на богатство.

Освен това разпределянето на бремето на правителствените разходи става чрез скриването му от данъкоплатците. Малцина разбират кой носи тежестта на системата за социално осигуряване. На фишовете си за заплати работниците виждат, че им се удържат 6.2% за социално осигуряване. Те не виждат какъв дял поемат работодателите и си мислят, че от тях се вземат още толкова за осигуряване на всеки работник. Но не е така. Въпреки че по закон работодателите трябва да дават половината от осигурителните вноски, те прехвърлят и нея на работниците, като им плащат по-ниски заплати. Така бремето от 12.4% за социално осигуряване пада изцяло върху работниците. Това е само един от многото начини, чрез които политиците крият цената на правителствената политика. Кандидатите знаят тази игра. Всички са склонни да увеличават държавните разходи, да въвеждат все по-тромави правила, както и централно планиране. Държавата се движи



по пътя на тоталитарния социализъм



и единственият спор между демократи и републиканци е колко бързо да се кара колата. Така че, за да спечелят политическа подкрепа, кандидатите трябва да се грижат за интересите на специални групи чрез концентриране на ползи към тях и чрез разпръсване на разходите, като в същото време скриват истината кой колко плаща. Урокът е, че кандидатът, който уважава частната собственост, е в неизгодна позиция и има вероятност да загуби изборите. Готовността за отнемане на собственост на другите - във всекидневния живот това се нарича кражба - е от решаващо значение за спечелване на политическата власт.

Макар и да знаят, че отделните гласове нямат значение за изборите, кандидатите трябва да убедят избирателите да гласуват. Тежестта на всеки глас се изчислява по формулата 1/N, където N е броят на всички участници в изборите. Ако в САЩ през 2008 г. гласуваха около 130 млн. души, шансът един глас да промени нещо бе по-малко от една милионна от процента. Много от потенциалните избиратели обаче могат да бъдат убедени, че вотът им ще е от значение. Обикновено кандидатите твърдят, че изборът зависи от всеки глас и че предстоящите избори са винаги най-важните в живота. Тъй като гласуването не е начесто, гражданите ще са забравили, че последните избори също са били най-важните за всички времена.

Успешна тактика е и приравняването на гласуването към патриотизма, както и че упражняването на демокрацията се равнява на живот в свободна страна. Разбира се, подобни изявления са неверни, но много хора все още си падат по тях. Те ги научават в държавните училища и в университетите, където на студентите се внушава, че техен граждански дълг е да гласуват. Подложени 12 години на такава пропаганда, много хора биха възприели подобна позиция.

Никой кандидат не би признал,



че се стреми към властта, за да забогатее



Обикновено твърди, че целта му е "грижа за децата", "укрепване на семействата", "растеж на икономиката", "защита на околната среда". Напоследък е актуално да се добавя и "борба с тероризма". Такива банализми оглупяват много хора. Ако се случи нещо добро, докато е на власт, политикът ще уверява, че добрите новини се дължат на неговата политика. Ако намалее безработицата, ще си пише своя заслуга. За париране на скептиците ще плати на "експерти" със средства от бюджета, набрани от всички, включително и от самите скептици. "Експертите" печелят популярност и богатство чрез твърденията си, че политиката на властите е правилна, а властите печелят обществена подкрепа. Само обществото губи в тази игра.



____________

* Марк Брандли е преподавател по икономика в Държавния университет "Ферис" и в института "Лудвиг фон Мизес".

** Ханс-Херман Хопе. 2001, "Демокрацията - развенчаният идол".