|
| "В Министерството на културата говорят, че трудно се гледат български филми. Нека да знаят - хората харесват нашето кино", заяви младият режисьор Драгомир Шолев, след като спечели Голямата награда на СФФ с дебюта си "Подслон". |
За щастие, "Тилт" опроверга този страх. Зрителите му са вече над 100 000 и приходите надминават размера на сумата, която обикновено се отпуска като субсидия на български игрален филм. За субсидиите ще поговорим по-надолу. Обаче за смешния български пазар, в който единствените кина са част от молове и единствените молове са в най-големите пет-шест града, сто хиляди е сериозно постижение. Погледнато обобщено в края на 2011-а - филмът ще е в топ 10 или дори топ 5 по зрители. Останалите 9 ще са холивудски продукции. Върху публиката има да се работи още. Разбрах, че въпреки 20-годишните герои, на прожекциите на "Тилт" почти не е имало съвсем млада публика. Били предимно в трийсетте и 40-те си години. Тези, които не са изгубили понятието за "българско кино". Тези, които се припознават в героите на филма (на 18-20 през 1989-а).
Налице е все пак фактът, че има глад за българска продукция. Помня преди години как кършехме пръсти, че най-касовите филми в Сърбия са сръбски, във Франция - френски, а в Чехия - чешки. Това време идва и тук и макар че идва плахо, кампанийно и с кофти трейлъри, публиката иска своето. Навсякъде. Иска в киното да се чувства у дома, да й говорят на български и филмът, в който говорят на български, да не е дублирана анимация на "Дисни".
При това положение впечатляват публикациите в медии и нови медии - блогове, форуми и т.н. Там преобладават коментари от типа "аз този не съм го гледал, ама няма и да го гледам, защото...". А също и "гледах го, но е български и затова не струва колкото еди-кой си". И също "българското кино изправи рамене като Атлас и Айн Ранд взети заедно, оле" (добре де, не с тези точно думи, предавам смисъла по памет). Казано накратко - оценките продължават да
се мятат истерично между "осанна" и "разпни го"
Мнозинството критици и кинодейци се бият в гърдите с първото, традиционно скептичните продължават да дъвчат второто.
На всички тях бих предложила просто да седнат - в краен случай може и вкъщи, пред компютъра - и без излишна патриотична гордост, но и без предразсъдъци, да изгледат няколко нови български филма. Прилагам примерен списък*. Иначе става като някои коментари във форума - "абе не съм чел статията, но минавах оттук и рекох да се изкажа".
Имаше години - и те не бяха толкова отдавна - когато бе въпрос на чест (и добър вкус) да не стъпваш на български филм. Някак тихомълком обаче българското кино навлезе в друг епизод, в който искам да съм нормален зрител и да мога от време на време да гледам наш филм на голям екран, без да изпадам в драми. Някой път ще ми хареса, друг път - не, това е в реда на нещата. От дългия филмов глад обаче публиката е озверяла - и продължава да очаква великата творба, която ще я остави стресната, трогната и очарована.
Да, промяната от ужасно към по-добро не е революционен, а еволюционен процес и няма как от Ничев и Киран Коларов да скочиш на Тарантино и Камерън. Но вече е напълно възможно да гледаш български филм и след прожекцията да не ти се ще да се самоубиеш по особено жесток начин. Донякъде заслугата за това е
навлизането на нови имена
- вместо старите, обременени кинаджии, работили планово при соца, гледаме филмите на дебютанта Виктор Чучков, дебютанта Димитър Митовски, дебютантите (в кинорежисурата) Явор Гърдев и Ивайло Христов, дебютанта Цветодар Марков, дебютанта Драгомир Шолев, дебютанта Камен Калев... Не е ли впечатляващо? Актьорският състав също е до голяма степен подменен - на екран виждаме все млади лица. Да, част от тях декламират на "витизчийски", но има и таланти.
Да, "Светът е голям и спасение дебне навсякъде", "Източни пиеси", "Стъпки в пясъка" и "Тилт" нямат потенциал за "Златна палма", нито могат да очакват сериозен отклик извън пределите на родината - но пък не те карат да псуваш огорчено на излизане от салона и да съжаляваш за осемте си лева.
Стъпка по стъпка, може би ще дойде и този филм, който ще им го забие на всички. А може би няма да дойде благодарение на гьонсуратлъка на последното правителство и неговите миналогодишни бюджетни салта. Субсидията за филми, определена като нарастваща сума със Закона за кино от 2003 г., хем не се даваше цялата, хем вече хептен няма да се даде - след миналогодишната поправка, забола в законовия текст едно пилатовско "при възможност". За подслушване пари има, за кино - не. Засега се сещам само за един пълнометражен игрален филм, успял да стигне до киносалоните без субсидия - и това е "Източни пиеси". Всъщност и той е зает на видео, монтиран в домашни условия и в крайна сметка НФЦ поема едни 40 хил. евро за прехвърлянето на лента, субтитрирането и представянето в Кан. Така че съберете две и две - ако хич няма субсидия, хич няма да има българско кино.
От друга страна, наивно е да се смята, че държавните бюджети осигуряват пълните нужди на филмопроизводството. Обичайно
субсидията покрива около 40-50%
от общия разход. Някъде повече, някъде по-малко. Останалите идват от частни партньори, от европейски фондове, от друго чуждестранно финансиране, от чужди дистрибутори. Засега средният бюджет на български филм обикаля около сумата 1-2 млн. лв. Отново напомням, че тук не говорим за старото поколение кинаджии, за които субсидията е единствена форма на разумен живот.
Но на този етап на дистрибуция, реклама и маркетинг, българското кино не е готово за самоиздръжка. (Всъщност не мисля, че някъде в Европа е предвиден такъв план за национално кино.) Без тези 50% производството съвсем ще замре. Положителната тенденция в качество и количество ще стане стръмна наклонена плоскост, кинаджиите ни ще свият перки и ще станат втори асистент-режисьори и трети оператори нейде при Варод. А зрителите ще си гледат "Агент XXL-6". Който между другото има по-голям зрителски успех от "Речта на краля"...
----
*Списък с 10 български филма, които препоръчвам за гледане. Той, разбира се, е субективен. Забележки и допълнения към него са добре дошли.
"Писмо до Америка" (2001, реж. Иглика Трифонова)
"Откраднати очи" (2004, реж. Радослав Спасов)
"Георги и пеперудите" (2004, реж. Андрей Паунов)
"Разследване" (2006, реж. Иглика Трифонова)
"Пазачът на мъртвите" (2006, реж. Илиян Симеонов)
"Шивачки" (2007, реж. Людмил Тодоров)
"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (2008, реж. Стефан Командарев)
"Мисия Лондон" (2010, реж. Димитър Митовски)
"Стъпки в пясъка" (2011, реж. Ивайло Христов)
"Тилт" (2011, реж. Виктор Чучков-син)
|
| "Мисия Лондон" развали магията на зрителското безразличие: най-гледаният български филм от края на 80-те години до днес е привлякъл 376 000 души. |
|
| Радина Кърджилова и режисьорът Виктор Чучков-син, и двамата дебютанти в киното, в работен момент от "Тилт". |
Напрао се чуда как прават филми в таа шибана дръжава, оле! Найс, аааа? 
.
Ако изброените от автора на статията филми с бяха появили в периода 1992-1995 г., това щешеда е нормална фаза в развитието на българското кино. Смяна на поколения, нови хора, нови виждания и търсения. Обаче сега сме 2011 г. И тези филми показват колко сме изостанали в развитието си. Ако това са филми, които стават за гледане и за които можем да говорим като за съживяване на българското кино, то наистина сме много зле! 2011 г. е и аз не искам да гледам филми, които биха изглеждали нормално преди 15-20 години!