Отсъстваща логика, сгрешени сметки и блокирана данъчна кампания. В това се изроди опитът на София да промени политиката си в областта на местните данъци и такси. Скандалът с новото зониране на града - отменено насред течащо плащане на сметките, показа само малка част от абсурдите, заложени в закона за местните данъци и такси. Приеманият през 1997 г. и претърпял 32 изменения документ стъпва на несправедливи формули за определяне на данъчните оценки на имотите в редица градове. От това зависят три от общо 7 местни налога и плащаната от всички такса смет. Отдавна остарели са и формулите за определяне на данъка върху превозните средства. Въпреки това планове за пълен ремонт на закона преди местните и парламентарните избори няма.

Показателни за това доколко остарял е законът са промените, които е търпял през годините. От 1997 г. насам формулите за определяне на данъчните оценки не са докосвани. За изминалите 14 години голямото зониране на държавата за целите на местните данъци е променяно само веднъж, при това в посока, отдалечаваща се от логиката. Неадекватни са и данъчните наказания за гражданите, инвестирали в подобрения на имотите, и правилата за отчитане на наличната инфраструктура. Законодателят обаче през годините се е задоволявал само с



механичното вдигане на данъчните оценки - с общо 134%



от приемането на закона досега. Кои са най-сериозните пробойни в закона?

С най-голяма тежест за определянето на данъчните оценки в големите градове е коефициентът за местоположение на имотите - в какво населено място се намират (национално зониране) и доколко отдалечени са от центъра му (зониране в рамките на града). Законодателят е решил, че националното зониране ще зависи от два фактора - пазара на имоти и категорията на населеното място по единния класификатор на административно-териториалните единици (ЕКАТТЕ). Областните градове се разделят на такива с по-високи и по-ниски данъци на базата на пазара на имоти, защото по ЕКАТТЕ повечето от тях попадат в най-високата 1 категория и разграничаването им за данъчни цели е невъзможно. За останалите населени места пазарът не се отчита, а се следи само категорията им.

Нищо от тези изходни позиции не фигурира като запис в закона за местните данъци и такси и до модела може да се стигне само по пътя на логиката. Нещо повече - единствените до момента промени в националното зониране са извършени през 2005 г., а от тогава насам пазарната картина се е изменила сериозно. Така в момента поне 5 областни града са с несправедливи данъчни оценки, а оттам - и данъци.

Стъпвайки на националната статистика за пазара на жилища, през 2005 г. законодателят определя три групи областни градове. В челната петица с най-високи коефициенти за местоположение са София, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив. Във втората по престиж и високи данъци група попадат 9 областни града и три курорта, а останалите са в трета група.



Защо Стара Загора изпреварва Пловдив



и през 2005 г., и сега е необяснима загадка. Според статистиката на НСИ за 2005 г. средната пазарна цена на жилищата в Стара Загора е била 775.63 лв. срещу 862.88 лв. в Пловдив. Стара Загора е след Пловдив и в статистиката за 2010 г. Така данъчната оценка на един средностатистически апартамент от 80 кв. м в центъра на Стара Загора в момента е с около 6000 лв. по-висока от оценката на сходен апартамент в центъра на Пловдив. Тази разлика ежегодно се възпроизвежда в по-висок данък сгради и такса смет, а би довела и до по-високи данъци при евентуална продажба на имущество или наследяване.

Още по-изумителен е огромният ръст на данъчните оценки в Стара Загора, произтекъл от включването й в групата на най-скъпите градове. Преди 2005 г. Стара Загора попада в последната трета група при областните градове и преместването й редом до София, Варна, Бургас и Пловдив е довело до 232% увеличение на данъчните оценки. При обсъждането на тези промени в НС на второ четене не се изказал нито един депутат.

6 години по-късно



несправедливи спрямо пазара са и данъците в Кърджали, Сливен, Добрич, Смолян



По статистика през 2005 г. Кърджали и Сливен попадат в групата на 9-те областни града с най-високи пазарни цени извън София, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив. Към 2010 г. и двата града вече имат сериозен срив на пазара на имотите. Кърджали се мести от 12-о на 24-о място, а Сливен - от 13-о на 19-о място. Така, ако се следва пазарната логика, двете населени места трябва да изпаднат от групата на 9-те и да влязат в третата, най-непрестижната група на областните градове. Това би довело до средно с 50% по-ниски данъчни оценки (като се отчитат всички коефициенти в рамките на вътрешните зони за града).

Добрич и Смолян пък следва да имат увеличение на данъчните оценки средно със 100%. Именно тези два града изместват към 2010 г. Кърджали и Сливен в групата на 9-те.

Съвсем отделен е въпросът



защо в тази група следва да попадат точно 9 града



И към 2005 г., и към 2010 г. в тази група има градове, отчитащи пазарни цени на жилищата под средното за страната, тоест не може да се твърди, че при тях имотите се продават скъпо и съответно данъците трябва да са по-високи. През 2005 г. под средното за страната се продават имотите в Хасково, Шумен, Перник, включени в групата на 9-те, а през 2010 г. заради разширяването на ножицата в цените на имотите под средното за страната вече са 5 от 9-те най-скъпи след София, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив.

Доколко проблемното групиране на областните градове показват пренебрежимите разлики в пазарните цени на градове, попаднали в две различни групи. Така например през 2005 г. разликата между средните цени на жилищата в Стара Загора и в Благоевград е 18 лв., или 2.4% в полза на Стара Загора, а данъчните оценки в Стара Загора са средно с 35% по-високи от тези в Благоевград. По същата схема необясними са различията и между други градове. Така например през 2005 г. София има с 8.5% по-високи средни пазарни цени на жилищата спрямо Бургас, а данъчните й оценки са средно с 27.7% по-високи.

На фона на гъвкавостта на пазара възниква и фундаментален въпрос - доколко пазарните статистики могат да служат като надеждна основа за определяне на данъчната оценка. Промените в пазара или трябва да водят до ежегодна актуализация на коефициентите за местоположение, което би се равнявало на огромна работа по преизчисляване на данъци, или изцяло трябва да отпаднат и групирането на населените места да стане по-просто, а общините да играят с размера на данъците по линия на определянето на промилите. Свободата им да правят това в по-големи диапазони бе разширена.



Зоните в града - тука има, тука няма



Част от проблемите с вътрешноградското зониране вече се видяха покрай новите зони в София. Най-скандалното обаче е, че зонирането при големите градове хем е задължително, хем не е.

И преди 1997 г. големите градове са били делени на зони за данъчните оценки. Но в закона преди 1997 г. отсъства изумителният запис, появил се в новия закон, който развързва ръцете на общините изобщо да не правят зониране. В таблицата за зоните изрично се казва, че когато те не са определени, данъчните оценки се смятат по значително по-нисък коефициент за имоти, попадащи в строителните граници на града. На теория това прави цялото вътрешноградско зониране незадължително и може да доведе до в пъти по-ниски данъчни оценки, ако общинският съвет на населеното място е предпочел да не се заминава със зониране. Така например ако Столична община реши да използва коефициента за имоти в строителни граници, без да зонира града, данъчните оценки на столичани следва да паднат средно с 54%.

Възползвала ли се е някоя община от подобна възможност, няма как да се разбере. Противно на всякаква логика, зоните на града за целите на данъчните оценки не са част от общинските наредби за определяне на местните данъци, така че всеки да знае откъде може да се информира, а се приемат с отделни решения на общинските съвети. Повечето общини са правели зонирането в далечната 1998 г. и тези решения повсеместно отсъстват от сайтовете на общините. Нищо чудно вътрешноградското зониране в други населени места да е още по-абсурдно от това в София, но за целта на гражданина ще са му нужни дни, за да получи информацията.

Вторият голям абсурд на вътрешноградското зониране е самото наличие на фиксирани от законодателя коефициенти за всяка една от зоните на фона на свободата на общините да решават какви територии да включат в тях. Така остава тайна как точно са смятани коефициентите за всяка една от зоните - не само в София, а и във всички градове. Броят на зоните също е странен. Така например в групата на 9-те областни града след челната петица има 5 зони, а в останалите областни градове от трета група - само 4.



Данъкоплатците - наказани за подобрения



Абсурди има и около коефициентите за извършените от данъкоплатците подобрения по имотите, както и в тези за отчитане на наличната инфраструктура. Всяко подобрение в имотите, вместо да облекчава, товари гражданите с по-високи данъци. До увеличение на данъчните оценки, макар и малко, води монтирането на климатик, смяната на дограмата, шумо- и топлоизолацията на сградите, подобрените покривни покрития, наличието на декоративни елементи и облицовки. Данъчните, естествено, няма как да следят всичко това и разчитат на гражданите да декларират промяната в имотите по собствено желание. По закон това следва да става два месеца след подобрението и надали има гражданин, който да е уведомил общината за подобна промяна. Така до реалното наказание с увеличаване на данъчната оценка вероятно не се стига, но това не променя факта, че формулата е абсурдна.

Проблеми има и с коефициентите за отсъствие на инфраструктура. Тук спорна е малката тежест, която оказва липсата на елементарни удобства върху крайната данъчна оценка. Така например жилище в населено място като Ардино (4 категория), което няма водопровод, ще има данъчна оценка с едва 5% по-ниска спрямо жилище с течаща вода. Липсата на улица води до 8% намаление. Най-абсурдна в тази таблица за инфраструктурата обаче е наказанието за данъкоплатеца, който живее в жилище с парно. Парното може и да е било предимство във времената на филма "Топло", но надали много хора в момента приемат това. В същото време наличието на парно води до увеличение на данъчната оценка от 6%. Така ако жилището няма канализация, наличието на парно компенсира това и двата фактора се унищожават взаимно. Времето оспори и друг показател за инфраструктура - за налична телефонизация.

Необяснимо звучи и решението на законодателя данъчните оценки на апартаментите да са по-високи от тези за къщите. Базисната данъчна стойност на 1 кв. в апартамент в масивна едропанелна постройка например е 14 лв., а за къща със същия тип конструкция - 12 лв. Кой и защо е решил, че животът в апартамент е по-престижен, не е ясно.



С данъците на курортите цари пълен хаос



Пълен хаос цари и с данъчните оценки в курортите. За националните курорти в момента на хартия не е ясно какви коефициенти за местоположение трябва да се ползват, защото те се отнасят за населени места. Националните курорти като Албена, Боровец, Св. св. Константин и Елена, Слънчев бряг, Дюни нямат статут на отделни населени места, а са прикрепени към общини. Коефициенти по общини не съществуват. В същото време законът изисква коефициентите за местоположение при националните курорти да са с 50% по-високи, без да е ясно спрямо кое.

В Албена научиха от репортер на "Сега", че по закон като национален курорт следва да имат с 50% по-високи данъчни оценки и съответно по-високи данъци. "Никога не съм чувала за подобно изискване", коментира представител на счетоводството на комплекса. Проблемът досега вероятно не е възниквал, защото данъчните оценки на предприятията се определяха по отчетната стойност на имотите, а в тези комплекси собствеността е основно фирмена.

За по-високи данъци не са чували и в курорти с местно значение като гр. Априлци. По закон данъчните оценки в населени места със статут на курорт от местно значение трябва да са с 20% по-високи спрямо тези за населено място от същата категория. "Не, никога не е възниквал подобен въпрос, не знам това да е калкулирано в данъчните оценки на имотите", коментира председателят на общинския съвет Пепа Колева. В други курорти правилото очевидно се спазва. Покрай хаоса с данъците в София например от данъчната дирекция на общината обясниха, че Горна баня вече ще има с 50% по-ниски данъчни оценки, защото загубил статута си на курорт.

Текстовете за националните и местните курорти като цяло са нонсенс. Кои да са курортите с местно значение през комунизма и дълги години след това според закона за народното здраве е решавал здравният министър. Сега деленето на курортите на местни и национални изобщо не фигурира в закона, такъв текст отсъства и от закона за туризма.