Войната в Либия започна. Тя изправи един срещу друг коалиция, в която участват европейските сили заедно със САЩ, няколко арабски държави и бунтовниците в Либия срещу либийското правителство. Дългосрочната цел, неизречена, но добре разбрана, е смяна на режима в Либия - отстраняване на правителството на лидера Муамар Кадафи и заместването му с нов режим, изграден около бунтовниците.

Мисията е по-ясна от стратегията, а стратегията не може да бъде установена от първите действия. Стратегията може да бъде налагането на зона, забранена за полети и атаки срещу командните и контролни центрове на Либия, или заедно с това преки наземни атаки по силите на Кадафи. Тези действия могат да бъдат съчетани с нахлуване и окупация на Либия.

Затова и въпросът не е мисията, а стратегията, която трябва да се приложи. Колко е подготвена коалицията, или поне някои от участниците в нея, за да сменят режима и да се справят с последствията, след свалянето на настоящето правителство? Колко сили са готови да осигурят и колко дълго са подготвени да се бият? Да си спомним, че в Ирак и Афганистан окупацията бе в основата на войната, а смяната на режима бе само началото. Възможно е коалиционните партньори все още да не са решили каква да бъде стратегията, или пък да не са постигнали споразумение по въпроса. Нека да се спрем на първите фази от войната, независимо от това колко подготвени са коалиционните сили, за да изпълнят мисията.

Както и при предишните войни, водени от 1991 г. насам,



тази военна операция започна много шумно -



коалиционните партньори публично обсъждаха основната рамка, търсеха международна подкрепа и разрешение от многонационалните организации, мобилизираха сили. Това се правеше напълно публично, защото цената на пазенето в тайна (време и евентуален неуспех) не си струва това, което може да бъде спечелено: изненадата. Изненадата е важна, когато врагът може да мобилизира съпротивителни сили. Кадафи обаче е в капан и разполага с ограничени военни възможности, така че тайната не е необходима.

В разгара на подготовката и преди да бъдат взети крайните решения, сили за специални операции бяха вкарани в Либия за две мисии. Първо, за да установят контакт с бунтовниците и да ги подготвят за събитията, които предстоят; да създадат канали за комуникация и логистика, както и да изработят следвоенната политическа рамка. Втората задача бе да се определят целите за нападение и те да се проучат, за да се осигури възможно най-актуална информация. Това, заедно с въздушното и космическото разузнаване, са в основата на войната. Знаем, че британските специални въздушни сили бяха в Либия и предполагаме, че спецчасти и разузнавачи на други държави също са били в страната.



Войната започна с два вида атаки.



Първите нападения са т.нар. атаки за "обезглавяване", чиято цел е да се разрушат или да се изолират националните командни структури. Те могат да включват и удари, чиято цел е да убият лидери като Кадафи, синовете му или други високопоставени ръководители. Тези нападения зависят от специфични разузнавателни данни за съоръженията, сред които комуникации, планиране и т.н., както и подробна информация за местоположението на ръководството. Атаките по сгради се осъществяват от въздуха, но не е задължително да се използват крилати ракети, защото те са много точни, ако целите са бавни, а сградите никъде не могат да отидат. В същото време авиацията е извън обхвата на въздушната отбрана в очакване да получи информация за още мобилни цели и когато се приближи към тях, влиза в обхват и стреля. Самолетите, които се използват, зависят от качеството на въздушната отбрана; времето, с което разполагат преди атаката, и необходимите боеприпаси. Използваната авиация може да бъде от традиционни бойни самолети или невидими стратегически самолети като американския бомбардировач Б-2 (ако САЩ разрешат да се използва).

Докато тези атаки са в ход, се осъществяват нападения над летищата, бази за съхранение на гориво и към наземните части на либийските военновъздушни сили. Въздушни нападения и атаки с крилати ракети също така се осъществяват върху радари и неподвижни ракетни установки земя-въздух. Едновременно с това самолети, създадени за унищожаване на вражеската въздушна отбрана, патрулират за още подвижни ракетни системи земя-въздух, след като ги локализират, ги унищожават. Това е много важна част от конфликта. Трябва да бъдеш мобилен и да разпознаваш наземните оръжейни системи. Те участват, когато е необходимо и според възможностите за визуално възприемане. Затова пълното ликвидиране на противоракетните системи отчасти зависи от либийците. Между мобилните системи и преносимите ракети, заплахата за съюзническата авиация може да продължи дълго, дори и ако силите на Кадафи имат затруднения да ги свалят.

Това е нещо, в което особено САЩ, а и Западът като цяло, са доста добри. Но това е началото на войната. Кадафи разполага с традиционно въоръжение и най-вече артилерия. Няма да е достатъчно да се спечели войната, като се унищожат въздушните сили на Кадафи и да се изолират силите му.



Войната се води на земята.



Въпросът е мотивацията на войските на Кадафи: ако смятат, че да се предадат е неприемливо или лична катастрофа за самите тях, може да продължават да се бият. Тогава коалицията може да реши дали иска да се ангажира и да унищожи сухопътните сили на Кадафи от въздуха. Това може да бъде направено, но никога не е категорично ясно, че ще бъде постигнат успех. В тази фаза започва да се увеличава и броят на цивилните жертви. Парадоксално е, че война, чиято цел е да се сложи край на страданията на хората, може понякога да постигне целите си, предизвиквайки съществени страдания на населението. Това не е само на теория. Точно на този етап привържениците на войната, които искат да се сложи край на страданията на хората, могат да притиснат политическите лидери, че не прекратяват страданията и не си плащат за това. Да си спомним, че Саддам Хюсеин бе мразен от света, но точно тези, които не го искаха, често не желаеха да платят цената за свалянето му от власт. Европейците са особено чувствителни на тази тема.

Тогава трябва да бъде решено дали военната операция да остане въздушна, както в Косово, или да се пристъпи към сухопътни действия. Образецът е Косово,



но Кадафи не е Слободан Милошевич и не смята,



че може да отиде навсякъде, ако се предаде. За него борбата може да бъде жизненоважна, докато за Милошевич не беше така. Кадафи и поддръжниците му може да окажат съпротива. Това е голямото неизвестно. Изборът е дали да се поддържат въздушни операции за дълъг период от време, без да се постигнат ясни резултати, или да се влезе в страната. Това повдига въпроса чии войски ще влязат. Египет изглежда готов, но между двете държави има омраза от дълго време, и египетските действия може да не се приемат като освободителни. Европейците могат да направят това. Трудно е да си представим Обама да приеме трета война в мюсюлманския свят като своя. Точно тук наистина се тества коалицията.

Ако се стигне до нахлуване в Либия, тази операция вероятно ще бъде успешна. Тогава въпросът ще бъде дали силите на Кадафи ще се присъединят към опозицията, или ще станат бунтовници. Това отново зависи от морала им, но също и от поведението им. Американците насърчиха въстанието в Ирак, като поставиха членовете на партията на Саддам - Баас в неудобна позиция. В Афганистан талибаните се отказаха от властта, без да са били разгромени. Те се прегрупираха, реформираха и се завърнаха. Не ни е ясно какво може или не може да направи Кадафи. Това е големият въпрос.

Проблемът в Ирак не бяха операциите на спецсилите. Не бе и във въздушните атаки, нито в ликвидирането на вражеската въздушна отбрана. Не бе и в разгрома на иракската армия. Проблемът бе окупацията, защото, когато врагът се реформира и бунтовниците се надигнаха срещу САЩ, стана изключително трудно да потушат въстанието.

Първите успехи обаче не ни показват нищо. Възможността от избухването на въстание съществува, дори ако Кадафи се предаде или пък бъде убит, дори и ако не се наложи инвазия и се помогне на бунтовниците. Но няма да разберем дали може да избухне въстание, докато то не започне. Единственото нещо, което ще бъде изненадващо в тази фаза на операцията е, ако тя се провали.

Решено е, че мисията е свалянето на режима в Либия. Стратегическото последствие е рутинната подготовка на война от 1991 г. насам, този път със сериозно европейско участие. Първите дни ще преминават много добре, но няма да бъде ясно дали войната е успешна или не. Въпросът е дали целта на войната да спре човешкото страдание, ще започне да причинява човешко страдание. Тогава ще трябва да се вземат трудните политически решения и тогава ще разберем дали стратегията, мисията и политическата воля напълно ще съвпаднат.