По всичко личи, че българи няма да маршируват тази година на 14 юли по Шан-з-Елизе на парада на победата срещу омразния либийски режим на Муамар Кадафи. Причините са две: първо, България не се нареди под знамето на коалицията на желаещите, издигнато от президента Никола Саркози; второ, съмнително е, че ще има триумф под Триумфалната арка.

Въпреки че ще отсъстваме от тържеството, трябва да се поздравим с рядък успех - за първи път от много години българско правителство показа външнополитически разум, изправено пред въпроса дали да угодничи на великите сили за сметка на националните интереси. Оказа се, че не е гибелно за държавата да заяви още в самото начало: "Тази война не е наша! Мерси." Урокът от Ирак, за който платихме 1,5 млрд. долара чрез принудително опрощаване на дълговете му, изглежда си е струвал парите. Нашите управляващи са разбрали, че ако войната е далавера за някого, печелившите не са ординарците, дори и да са се наредели до победителите. Тях ги търсят да измият съдовете от военния разгул, в който няма как да играят съществена роля. Този път българското правителство постъпи честно, като заяви, че няма да участва в бойните действия, но се записва отсега за измиването на посудата при евентуална хуманитарна мисия.



Моментът за такъв изящен дипломатически ход



бе много подходящ. Операцията "Зора на одисеята" има мандат от ООН само за налагане на забранена за полети зона над Либия и изрично "изключва чужди окупационни сили под всякаква форма и на която и да е част от либийската територия". Тъй като имаме овехтяла съветска бойна авиация и западни военни кораби втора и трета ръка, няма как да се включим в хирургически точни удари, които са по силите на високотехнологични армии. Тренираните за патрулни мисии зад граница наши рейнджъри пък не могат да нарушават резолюция на ООН и да окупират Либия. Така че... sorry.

Саркози вероятно би се радвал и само на политическа подкрепа, за да се види, че го признаваме за световен лидер, но и тук би трябвало да поднесем извинения. Първо, той беше лидер само колкото да изтича пред строя и да хвърли първия камък, а след това се оттегли зад гърба на американците, макар и да им беше неприятно да излязат на преден план в трета война с ислямска държава (едновременно с Ирак и Афганистан). Помпозно и кухо прозвуча неговата декларация на Парижката среща в събота: "Франция е готова да поеме своята роля, своята роля пред Историята". Тази роля продължи по-малко от 24 часа.

Второ, лидерството му не е за пред света, а за пред французите, които вече са му взели мярката и не го броят годен за още един мандат. На него му се иска да извиси политически ръст до президентските избори догодина, но първият тур на кантоналните избори в неделя потвърди катастрофалното му смаляване, въпреки че съвпадна с началото на удара по Либия. Саркози почти е изгубил шанс да се бори за първото място, но надеждата му е поне да не остане трети, защото само един процент го дели от Националния фронт на Марина льо Пен. Все още няма доказателства, че Кадафи е финансирал първата му президентска кампания, но в сегашното си отчаяние той разчита още повече на либийския диктатор, за да си върне силата на следващите президентски избори. Затова почти го помоли да има предвид, че въпреки въздушните удари дипломатическата врата остава отворена, за да си отиде колкото може по-бързо.



Тук обаче има парадокс:



докато дните на Саркози са преброени, защото се знае точно кога изтича мандатът му през 2012 г., политическото дълголетие на Кадафи е неопределено. Коалицията на желаещите няма нито ясно изразено желание, нито мандат да свали от власт либийския лидер и той може да продължи да управлява дори само част от страната, ако се стигне до нейното разделяне на източна (Киренайка), където са бунтовниците в Бенгази, и на западна (Триполитания), където е неговият бастион. Въпросът е кой ще отиде да го извади от бункера, както стана със Саддам Хюсеин в Ирак. Не бъде ли заловен и отведен на съд (вероятно в Хага), либийският вожд би могъл да се съпротивлява с години. Той вече е живял в международна изолация и знае как да не умре от глад. Надеждата, че арабски държави ще пратят войски да свършат наземната работа на западните сили, угасна още след първите бомбардировки, когато Арабската лига загуби войнственост срещу Кадафи и осъди ударите заради невинните жертви.



Защо България е толкова неблагодарна към Саркози,



след като именно неговата решителна намеса избави от либийски плен шестимата български медици? И тук има две причини. Първо, за разлика от него тя не успя да закрие навреме посолството си в Триполи и да върне всичките си сънародници, защото стотици предпочетоха военните неудобства в Либия пред мирните мъки в родината (тук е важно да се забележи, че има разлика дали се връщаш в България или Франция, като по равнище на живота Либия остава по средата). При тези условия една по-голяма войнственост на България би заплашила не шестима, а стотици българи воглаве с посолството да станат заложници на Кадафи, и то при липса на всякаква надежда да бъдат избавени от Саркози.

Второ, премиерът Борисов и президентът Първанов са прави да напомнят, че по отношение на Либия западната намеса закъсня твърде много. Едва ли имат предвид, че е трябвало с бомби и ракети да бъдат освободени нашите медици, а че "тихата дипломация", която ни се налагаше от големите столици, всъщност служеше за параван на Франция, Великобритания, Италия и други държави да правят бизнес с Кадафи. Едва когато българските власти се осмелиха да заговорят на висок глас за грубото потъпкване на човешките права на нашите граждани, тяхното пленничество започна да създава публично неудобство на западната далавера. Те бяха освободени за 24 часа, като за целта не се наложи дори да се намесва пряко Саркози, а прати бившата си съпруга Сесилия (с която вече бе в подготовка за развод) да свърши работата.



Неслучайно милиардите долари на клана Кадафи,



замразявани по света, се намират в Италия, Франция, Великобритания, САЩ и другаде, но не и в България. Натам са текли неговите петродолари, а България бе заставена дори да откупи медиците си, като задраска либийски дълг за близо 60 млн. долара. Що се отнася до приятелите на Саркози в Бенгази, които той призна за легитимна власт в Либия, имаме право да запазим резервите си към тях, защото по варварското им отношение към нашите медици трудно можем да ги различим от режима на Кадафи. Ако тяхната революция беше сварила нашенците още в затвора, вероятно трикратните им смъртни присъди щяха да бъдат изпълнени, както настояваха жители на Бенгази на "спонтанни" демонстрации.

Саркози може да ни се цупи, но в кризата с Либия харесваме повече позицията на Германия. Канцлерката Ангела Меркел, която също е поставена на изпитание пред своите избиратели, не ни въвлича в припряна военна авантюра заради личната си политическа съдба. Ето една видима полза от влиянието, което тя има над Бойко Борисов.