Година от смъртта на Ники Бошев!

Озъртаме се смаяни: как така? Сякаш се блъснахме в датата - като в стена. Наистина това бе година стремителна и груба, но тук, за живите. Защото не знаем как тече времето Отвъд. По-точно: тече ли въобще? Нито знаем има ли там времето значение. Той прекрачи в небитието, както се прекрачва в жадувано бъдеще. И ни остави да се питаме: възможно ли е смъртта също да сбъдва надежди? Но и този отговор е оттатък чертата...

Николай Бошев бе мъж в прекрасна възраст и с отлична перспектива в българската култура. Доктор на изкуствознанието, дълбок познавач на пластичните изкуства, "неговият" период бе скулптурата между двете войни. Но бе посветен и на съвременността, на новите художници, бе в дъното на различни идеи и проекти, а в последно време бе водеща фигура в екипа на Ателие-колекция "Светлин Русев". Мощно и артистично осъществен човек, който извикваше у другите усещането, че главната му дума в живота още предстои.

Сприятелихме се най-вече около поредицата за българските военни паметници, която той написа за сп. "Български воин". В днешния печат рядко попадат такива майсторски, с такава вещина и дарба създадени текстове. Бездруго силата им беше в това, че авторът боравеше със собствени изследвания, без следа от "копи пейст" и без заемки на идеи и похвати. Историята на най-знаковите творби, както и перипетиите на конкурси и реализация възкръсваха като за пример и поука не само на днешния творец, но и на днешния гражданин. Лъвът на Андрей Николов, десетките скулптури със сакралното мото "На нож!" и до тях - блестящите пасажи за подема и разочарованието след погрома, за попарените илюзии и рухването на националния идеал, за корупцията и политиканството, за игрите и спекулациите, съпътстващи чистата идея да се увековечи паметта на героите. На такова дълбоко проникване в онова (а оттам - и в нашето) време могат да завидят действителните и мними народопсихолози, които са ни отегчавали не раз. Наслаждавах се на това слово, радвах му се, то бе слово-откровение в нашето равнодушно и безцеремонно време.

Николай бе издирил и съхранил единствени фотографии на творби, погубени през десетилетията, лица и героични пози, които никой вече не може да възстанови. Бе ги спасил за паметта на изкуството. Заедно с написаното това бе неговият принос към общобългарското познание за един от най-изстраданите периоди на миналото. Имахме и други намерения, но смъртта ги прекрати.

През есента на 2009 г. бърз, почти мълниеносен рак отнася съпругата му Катя. На 20 март 2010 Николай пише предсмъртно писмо. В работната си стая, зад вдигнатия капак на лаптопа, е подредил прощални дарове за колегите си: рисунки, керамика, пластики, фрагменти. Моли античната скулптурна глава на овен да бъде поставена в експозицията, ако е възможно с надпис: "В памет на Катя. С любов. Ники." Уточнява произхода й, датировката, както и откъде е купена - последен професионален акт на изкуствоведа. Днес тази изящна римска пластика е в преддверието на колекцията на ул. "Врабча" 18.

Самото писмо достига до адресата си след много месеци. Иззето е като веществено доказателство за разследването на смъртта на Ники Бошев. То наистина съдържа обяснението за тази смърт, но е върнато... неразпечатано. Написано, за да омекоти шока от неговата разтърсваща стъпка, да поднесе извинение, че със смъртта си наранява близки хора, че причинява страдание и горчивина, то идва закъсняло, когато гърмът от трагедията е откънтял и чувствата са се утаили. Отдалечено от непоносимия миг на смъртта, днес то има звук на тържествено есе за любовта и верността, за великата връзка между сърцата.

По силата на творческия си жребий в живота си съм прочел немалко предсмъртни писма. Те имат нещо общо помежду си: парят в ръцете. Пари и това писмо, тъй различно от другите. То е овладяно, но и вдъхновено. Мъжът като че ли е окрилен от решението си, взето още при вестта за неизбежността на страшната раздяла. Когато го мотивира (заради живите), той никъде не допуска и съмнение, че там, във Вечността, ще е заедно с любимата. Не приема никакво отлагане, никаква мисъл за подчинение пред неправдата на раздялата. Цитира многозначителен диалог на Платон: мъжът и жената са били едно същество, но Зевс се уплашил от силата му и го разсякъл. Двете половини цял живот се стремят една към друга, едва в смъртта се съединяват.

Когато за някого си служим с уважителния израз, че мъжествено посреща съдбата си, обикновено подразбираме, че я приема, че я изпълнява, каквото и да му струва това. Мъжеството на Николай Бошев е друго: той отхвърля съдбата, която му отнема любимата. Връзката им, която днес мнозина осъзнават като необикновена по сила, направо мистична, се оказва неразкъсваема - именно поради това мъжество и кураж да се противопостави. Този деликатен, приветлив, някак грацилен мъж изумява с желязната си воля да отстоява любовта си - в едно време на пошлост, чалга и деформирани чувства.

Животът ме е научил да гледам на подобен избор без разпространения предразсъдък, натрапен от религиите и идеологиите и въобще от всякакви сили, които се нервират, когато обикновеният човек им се изплъзне, макар с цената на живота си. Смъртта на Ники Бошев не отнема, а добавя светлина в отдалечения му вече образ, пречистен от страдание и плам. Покъртен и респектиран от неговия трагичен жест, правя единственото, което е посилно на живите: някак да препятстваме забравата. Докато сме тук, на земята, онези, които го познавахме, ще таим един мъчителен въпрос: дали се изпълниха неговата вяра и предчувствията му за сбъдване, с които той прекрачи Отвъд? Но сега си мисля, че когато една вяра е толкова силна, тя вече е сама по себе си реалност...