Събитията в последните месеци - по-скоро опитите за изменения на трудовото ни законодателство, странните понякога идеи на парламента, решенията след това на Конституционния съд, чакането на неплатени заплати с години, съгласието да се работи без трудови договори... отново слагат на масата темата защо в България човек проявява по-голяма нетърпимост спрямо комшийката, дето си хвърля боклука през терасата, отколкото спрямо неспазването на трудовото законодателство. Няма значение дали става дума за работник или работодател, най-лесно в последните години като че ли е да нарушиш Кодекса на труда. И всяка от страните си намира оправдание. Работодателят твърди, че кодексът му пречи. Работникът заявява: "Аз трябва да живея сега, да храня сега семейството си и въпросът с правата ми ще почака малко по-нататък. Важното е сега да взема някой лев."

Тревожното е, че тези нарушения идват на фона на категоричните твърдения на всички експерти, че имаме едно от най-гъвкавите и модерни законодателства, които дават огромни възможности на работодателя да управлява свободно предприятието, като заедно с това има достатъчно гаранции за защита интересите на работника. В същото време на фона на това модерно законодателство имаме огромен дефицит в НОИ заради неплатени осигуровки, имаме ниски пенсии заради работа в продължение на години в сивата икономика - без трудови договори, имаме лоши условия на труд, които водят до трудови злополуки и до професионални заболявания. И тогава човек си задава въпроса:



Е, кое му е хубавото на законодателството?



Проблемът е, че, първо, огромната част от работодателите бяха довчерашни работници. А в България е почти правило да приемеш, че щом си бил добър тенекеджия, от теб става чудесен работодател в автосервиз. Истината е, че да си работодател е занаят, и то от най-тежките. Иска се непрекъснато да си информиран, непрекъснато да знаеш какво става в законодателството ни. Огромната част от българските работодатели не познават законодателството ни. И анализите сочат, че в преобладаващата част нарушенията на трудовите права на работниците са резултат от незнание. Много често, понеже не знаят какво позволява законодателството, тръгват през просото и постигат дадена цел чрез незаконосъобразни стъпки, въпреки че могат да постигнат същото и по законен път. От тази гледна точка работодателските организации в много голяма степен са длъжници на своите членове. Защото техен е ангажиментът да им помогнат за преодоляване на дефицита в знанията за трудовото законодателство.

От друга страна, работникът все още не ще да се откъсне от топлата майчина гръд на държавата и в момента, в който му нарушат правата, първата реакция е: "Мен защо не ме защитава държавата?" Странното е, че много често работникът се поставя в условия да му нарушат правата абсолютно съзнателно и умишлено. Готов е, разбира се, по чисто икономически причини да работи без трудов договор и в условия, които противоречат на КТ, защото някой нещо му е обещал. И когато в един момент това обещание се забрави, работникът започва да вика: "На мен ми нарушават правата." Но никой не може да бъде защитен от самия него. Така че принос за тази тежка ситуация имат и самите работници.

Разбира се, държавата също има трески за дялане. От една страна, в продължение на вече 15 години непрекъснато се вадят все нови и нови доводи, че е



крайно време да бъде създаден трудов съд в България



Честно казано, досега никой не е дал разумен отговор на въпроса защо не го правим. Няма такъв. Дори аз самият като социален министър обяснявах, че след "Виденовата" зима е много сложно това да стане. Всъщност аз го исках, това го обясняваше моето правителство, а аз бях част от екипа, и приемам, че съм отговорен за това, че не сме създали този съд тогава. Следващите пък обясняваха: "Вие сега какво искате? После ще искате да направим бракоразводни съдилища, после да направим ТЕЛК-ови съдилища и т.н., това ли искате?" Това е дилетантско разбиране. Индустриалните отношения, отношенията между работник и работодател са много специфични. И затова трябва да бъдат решавани по специален начин.

Такъв съд има например в Австрия, която е една от страните, превърнала се в христоматиен пример за добри индустриални отношения, за отношения между работници и работодатели, които са наистина отношения на диалог. Преди няколко години беше направено едно голямо изследване, което показва, че в Австрия на един работник средно годишно се пада 13 секунди загубено време в резултат на стачки. Тази държава е уникален пример за това как могат всички спорове да бъдат решавани на масата. Има перфектна система за медиация и арбитраж, има трудов съд с огромна история и практика. И само по изключение споровете стигат до онази най-нежелана фаза, при която вадим "пищовите" и почваме да се стреляме.

Ето, това е смисълът на трудовия съд. Той дава възможност много бързо, в реално време, да бъдат решени конфликтите, които възникват. Такива между работниците и работодателите винаги ще има. Това е естествено състояние на индустриалните отношения. Да, и сега имаме съдии, които са се специализирали в гледането на трудови спорове, само че средно един трудов спор приключва в най-добрия случай за година-две. Това е ненормален срок. Защото тези съдилища гледат и други дела, защото самият процес трябва да се направи по-ускорен. Обществото плаща огромна цена за това, че нито работодателите, нито работниците могат да получат бързо правосъдие, бързо правораздаване в трудовия спор. И тук е мястото да бъдат дърпани ушите на държавата защо досега не го е направила. Защото този съд ще намали сивата икономика.

Сивата икономика се крепи до голяма степен на следната философия: "Какво да се опъвам и да си защитавам правата, като знам, че ще ме мотаят години по съда.



Я по-добре да ми плащат нещо под масата



и да си заминавам." Или тезата на работодателя: "Какво ще ме плаши със съда. Да ходи да ме съди. След две години я камилата, я камиларят, може и предприятието да го няма." Когато имаме трудов съд, и двете страни ще знаят, че при възникване на спор след две-три седмици ще има окончателно решение и всичко ще е ясно.

Ето и проблема с неплатените заплати. Той не е правен. Това е изпълнение на задължението от едната страна спрямо другата. Едната е дала своя труд, изпълнила е своите задължения, другата не си ги изпълнява. Така че от чисто правна гледна точка няма никакъв проблем. Проблемът основно е във времето, в което ще получа защита на това свое искане. Защото ако аз,като некоректен работодател знам, че, като не платя, просто след три седмици ще приключи спорът и съдия-изпълнителят ще дойде, ще ми блокира сметките, ще продаде бентлито и ще плати на работника парите, които му дължа, по друг начин ще мисля дали да платя заплатата или не.

Що се отнася до идеята за криминализирането на неплащането на заплати, не мисля, че това би решило проблема. Има такъв уклон в наказателното право за непрекъснато увеличаване на санкциите. Само че никъде по света, дори там, където те осъждат за убийство на 200 г. затвор, това не е довело до изчезването на убийствата. Т.е. непрекъснатото увеличаване на санкциите, непрекъснатото криминализиране, увеличаване на наказанието не води автоматично до намаляване на нарушенията. По-добър ефект има, когато изправната страна, тази, която е спечелила процеса, има инструменти да си събере бързо вземането. Какво от това, че ще имаме криминализация, като съдът, предполагам, в множеството от случаите ще дава условни присъди. Това какво ще сгрее работника и ще му донесе ли заплата? Докато обратното, когато бързо приключи спорът и имаме, а ние имаме, функционираща система на изпълнение на съдебните решения - системата на съдебните изпълнители, много бързо може да бъде събрана сумата.

---

* Иван Нейков е юрист, специалист по трудово право, социален министър в правителството на Иван Костов. Сега е общински съветник в София от СДС, председател на Балканския институт по труда и социалната политика.