Винаги ми е правило впечатление следното. Има страни, в които, като тръгнеш по улиците, срещаш най-често добре калибровани хора в голямо количество. Които казват "извинете", ако случайно ви ограничат или засегнат личното пространство за кратко, които доста твърдо си пазят собственото пространство и които - най-важното - забележимо излъчват достойнство и самочувствие.

Те са като патрончета, тези люде - не най-висок, но не и най-ситен калибър. Преобладават в страните, на които така отчаяно искаме да приличаме по стандарт и доходи. Сещате се кои.

Има и други страни и други улици. В тях картинката е по-различна. В тях по-често ще видите широка разнокалибреност сред уличната популация. Примерно, минава някой, надут като граната за РПГ, до него се ослушват и оглеждат трима-четирима като 20-милиметрови патрони за тежка картечница, а наоколо им се щурат десетки улисани,



ошашавени и огрухани фигурки - като изгърмени новогодишни фишечета



Как става това разслоение? Не знам. Знам само, че то е по-често в големите страни с имперска същност или амбиции, но се среща и в по-малките страни, трудно съвземащи се от историческите си шемети.

В последно време все по-често се замислям обаче, че всичко онова, що наричаме демокрация, не само поражда картинки като първата, но и е породено от ситуация като първата. Втората ситуация пък не само модифицира и изражда онова, което смятаме за демокрация, но обладава способност за самовъзпроизводство, дори за радикализиране, за поляризиране на различията.

Тази разнокалибреност е преди всичко социална и оттук всякаква друга - икономическа, образователна, културна, здравна...

Позната, чиито образовани деца изкарват относително успешно, но, разбира се, трудно емигрантския си хляб далече от дома й, ми сподели, че такава е ситуацията при повечето от семейните им приятели. Децата им са надалеко - Испания, Германия, Италия, САЩ... Но че била направила интересно наблюдение - децата на наистина успешните, на наистина заможните са си тук. И или развиват татювия и маминия бизнес, или правят свой, или просто удължават обезпечената си и пълна с удоволствия младост - условията и авоарите го позволяват.

Прехвърлих наум своите познати и също забелязах такава тенденция. Но се замислих и за друго. Струва ми се, че и най-онеправданите, най-бедните, най-болните, най-необразованите също си стоят тук. Те нямат или волята, или здравето, или средствата, или образованието, или интелекта, или всичко това накуп, за да търсят по-голям късмет и благополучие другаде.

Напускат страната и търсят по-добра съдба тези, които имат възможност за това, но тук не намират подходяща реализация.

Как променя това картинката? Променя я така, че улиците ни по-лесно заприличват на втория, а не на първия случай от изброените по-горе.

Според едно изследване за емиграцията ни навън се устремяват тези в активната възраст - от 20 до 39 години. Желанието за преселване е най-често срещано сред 20-29-годишните (37%), леко преобладават мъжете. Почти една пета са висшисти, почти три четвърти са със средно образование.



Ерго - остават гранатите и фишеците



Чорбаджиите и аргатите. Дебелите думбази и айляците, фарфалата. Господарите и слугите. Това вероятно предопределя една бъдеща малко по-архаична, дори може би отчасти идилична обществена картинка. Не съм сигурен, че то само по себе е само и непременно лошо. Нито че е точно така, без да бъде подкрепено със социология; с демография е вече подкрепено, както видяхме при последното преброяване. Сигурен съм обаче, че такава картина е вероятно плодотворна за творчество а ла Елин Пелин, за модифицирана патриархалност, за еволюиране на старата субординационна фамилиарност от XIX век в нови офис измерения... Но не че такава картина подхожда за здрава основа на демокрацията.

Демокрацията се нуждае от относителна еднокалибрена средна класа. Иначе не става. РПГ гранатата и изгърмените социално фишечета или електоралните сачмички имат номинално по един глас пред урната, но пред съда, медиите, форумите за важни обществени решения тежестта им е несравнима.

Наскоро ми се случи да говоря с големия физик академик Капица, създател на забележителен модел за демографския взрив в света и неговия революционен край. Ресурси има, каза той, Малтус, естествено, не е бил прав. Нефт, газ и храна всъщност дал господ за много, много милиарди човеци. Но човечеството няма да расте повече - а диференциацията, уви - расте. Ножицата между калибрите действително зейва - за първи път преди година по данни на ООН числото на постоянно гладуващите надхвърли милиард.

Тогава какво няма, разум ли? - питах го аз. - Да, май липсва разум, който да мисли за земята като за едно цяло - отвърна академикът.

По пътя към дачата му видях огромни огради, вътре огромни вили и навсякъде охрана, охрана, охрана...

Когато калибрите са твърде различни, а гладуващите са над милиард, неизбежно трябва да се множи и този боеприпас, си рекох - боеприпасът на гавазите.