Сигурно помните оня анекдот за нашенеца, впечатлен от английска ливада. Как постигате тая равност, този цвят, тази хубост? - попитал той стопанина.
Ааа лесно, косим я по два пъти седмично и това е, отвърнал домакинът.

-	И само толкоз? - позволил си лек скепсис нашият.
-	Ми да. Косене два пъти седмично и така - 200 години.

Сетих се за този виц, наблюдавайки медийната треска около сватбата на принц Хари и Кейт Мидълтън. Изумлението ми расте. Заля ни информационен потоп. Научихме как младоженецът и любимата му

ще пият бира с виагра на тържеството,

ма щяло да има и за гостите - който си купи; как букмейкърите правят залагания, каква шапка ще носи кралицата и кой от вип персоните ще се разчувства и пророни сълза; видяхме какви чинийки, гълъбчета, чашки, торти и прочее артикули съпътстват височайшето събитие и разбълбукалия се край него алъш-вериш.
Чудя се най-искрено защо всичко това е тъй интересно на света. Срещу младите хора Кейт и Хари при това нямам нищо против, дори са ми симпатични донякъде. Е, признавам, че има доста младежи, които са ми по-интересни от тях.
Но ако за Великобритания общественото жужене е донякъде обяснимо - все пак тя е монархия, колкото и декоративна да е властта на короната, то
кое пали останалия свят?
Японци, шриланкийци, поляци, индуси, американци - планетата следи със затаен дъх напоителните приготовления. Ние също се каним медийно да не пропуснем нито детайл от този пир на ритуала и светскостта.
Зададох си въпроса, дали пък аз не съм обладан от черногледство или апатия, дали не ме е сдрусал синдромът на нанестоичковщината, дали не се държа като маргинала от кьошето? Защо съм тъй индиферентен, че дори и язвителства разни?
И се взрях в своя вътрешен мир с най-дебелата лупа, обаче тцъ, не изчоплих такива пороци, поне в този случай.

Защо тогава?

Попитах своя позната, чиито занимания в шоу бизнеса хич не бяха попречили на желанието й за анализи. Тя ми заговори за принцове и принцеси. Улових се, че кимам сговорчиво. Да, човеците обичаме приказки, а няма по-важни персонажи от принцовете и принцесите в приказките. Стотици и стотици години слушател и разказвач са отъждествявали своя блян по високия късмет и щастие с женитбата за царствена особа от противоположния пол. Над такава кариера - само небе, е смятал всеки що-годе членоразделен мечтател през дългите векове с
малко бани и много абсолютистки обскурантизъм в тях. Женитбата за бяла кост и синя кръв била въжделен мерак за всеки пепеляшко. Че дори този най-френетичен за времето си поклонник на искреността и свободомислието Жан-Жак Русо признава в своите "Изповеди", че между две жени би избрал не тази, която е красива, но е с по-проста фуста, а онази, която, макар и грозничка, е облечена в хубави дрехи и притежава бижута, доказващи по-висок социален ранг.
Но крале и кралици има и в Азия, мисля, че и в Африка, не са малко тези династически отломъци и в Европа. Защо тогава е най-голям интересът тъкмо към албионската годявка, а не към други приказни фигуранти ( дори ние оженихме с малко подражателен, но достатъчен по количество възторг една наша принцеса, която, както се чува, вече успя да се разтъмне със своя мил, вярно - при по-малко шумотевица )?
Не, не е работата само в приказките.
Работата явно е в това, че

силовите линии на империализма

и днес пронизват медийната пустота и реещите се в нея съвременници.
А Великобритания не случайно е владяла население и територии, десетки пъти надвишаващи собствените й параметри. Едва след Втората световна война Уинстън Чърчил с разочарование отбеляза, че не Великобритания доминира вече света, стеснена от внезапно избуялите политически колоси САЩ и СССР.
Но нейните навици, кадри, ритуали, култура, език са си на мястото. Великобритания не ще да я вози влакчето на задругата, ако и дават вагонче в средата, и е почти толкова упорита в това, колкото в ината си да върти волана отляво.
Философът Каприев разви тезата, че глобализацията ни кара да преосмислим понятията провинция и център поне в науката и културата, ако не още в политиката. Но мисля, че е рано. Светът е пълен с човеци, за които провинциализмът е уют и убежище, ласка и тихо воайорство. Векове са стригани и подравнявани, имат навици, както се казва.
Има и още нещо. Ако нашите навици, ритуали, кадри, култура, език си бяха на мястото, то сигурно и ние щяхме да сме по-производителни на регионални сюжети с универсална запалителност.
Но не са.