Георги Дамяново е община в добилия популярност регион като "Северозападнала България". Тя има 13 села и едва ли като пещерните хора ще открием огъня, ако кажем че населението се "топи", а средната възраст е около 65 години. В центъра едно до друго са основното училище и техникума. В тях сбират децата от околните села с автобуси. И учениците намаляват. Младите са хванали към Монтана, с тях и потомците им - та да получат по-добро образование в града. Отиват на квартира, после с кредит си купуват апартамент, а по селата къщите остават празни. Миграцията обаче е следствието. Истината е, че тук няма поминък. И като панацея се говори



изтърканото: "Ще развием туризъм!"



Кметът на общината Дилян Димитров обобщава: "Ние сме близо до София, все още природата е девствена и има с какво да привличаме столичани. Ако си говорим, че ще направим някаква супер икономика в тая северозападна част, е невъзможно. А и всичко бяга надолу", като под "надолу" разбира Монтана. И от неудобство премълчава, че има предприятие за безалкохолни напитки "Копрен" в Копиловци, което дава работа на 40 човека. Защо ли е неудобно да си инициативен, не се разбира.

Дотук нищо необичайно - така е в цяла България. Странното обаче е, че в общината няма ромски групи, голяма част от които, както знаем, са на ръба на оцеляването. Но защо този край все пак в анализите на Европейския съюз е най-бедният в целия Европейски съюз? Местните хора неизменно търсят причината за днешните си тегоби. Сравнението - преди повече от 20 години тук имаше пари и работа - какво се промени, та от Видин до Враца целият този край е обезлюдял за 10 години с близо 170 000 души. Основният поминък е бил дърводобив и дървопреработване. Само секат гори с наемна работна ръка от друго място, но почти няма пътища и смъкват трупите с кадър и муле. Топлещ спомен изглежда времето, когато във всяко село имало дървопреработващо предприятие - правили са маси, столове, дограми. Днес дървата заминават из България, а в цялата община има едно дървопреработващо предприятие - били 300 човека, сега 30. Преди години продукцията била предназначена за Италия и съветските републики. Сега този пазар го няма. Правят единствено столове и когато се продадат, тогава работниците вземат заплати. При застаряващо население от 3000 души съкратените 270 май са си почти цялата работна общинска ръка.



Няма ферми, няма и животни



Някои посягат към земеделието, но българинът е недоверчив и затова гледа за година да печели колкото за пет. Един да тръгне и всички след него. Тая година изкупната цена на свинското е висока - ще гледаме прасета, на другата обаче вече гледа пилета - било по-изгодно, сетне картофи. Сега на мода е чесън - цената му е 10 лева за килограм. И понеже от всичките тези начинания и играта с цените печалба кой знае каква няма, накрая се отказва. Навремето в село Копиловци имало плантация с екологични малини. Днес я няма. Сега местните гледат по декар-два и трудно намират пазар. А в Гаврил Геново италианци се сетили за екологичната чистота и отглеждат ягоди. Сортовете им са подбрани и дори не ги пръскат. Българин оттам не може да си купи и килограм - всичко отива за Италия. Италианците ги купуват и ядат, без да ги мият. Ама бил ги валял дъжд: "Ами той е най-чистата вода" казвали. Що не го направиха българи? Ами защото



нямаме достъп до европейския пазар, заради квотите за износ



в Европа е простичкият отговор. Така че понякога и инициативата се спира от наложени ни фактори.

Светлият лъч е, че са близо до Монтана и част от празните къщи са купили лекари, стоматолози, бизнесмени, юристи - хора, които могат да си го позволят, но пък идват в събота и неделя. В Гаврил Геново така "уикендно" станали обитаеми 20 къщи. Временно скърпва положението, но няма да се върне времето, когато хората масово си купуваха къщи по селата. Това показва Помеждин, едно село между 7 села, та оттам и името. То има 15 жители. Още на входа ни посреща стара къща, рухнала от дъждовете, която е бутната от паднало дърво, та от нея останала купчина кирпич, греди и цигли. В центъра заварваме три камиона и един джип отдавна излезли от употреба. Край тях десетина кокошки и три пуйки. Цялото това пернато войнство принадлежи на кмета Благой Цветков и 90-годишната баба Любка. Най-новата къща е негова - санирал я, а не я правил от основи. Той си има и друга в Георги Дамяново, но си живее тука в родовата, сторена още от дядо му. Синовете му пък са охранители в Монтана. Кметът ни посреща като граничар: "Видях ви още на входа на селото." Монтирал е видеокамери, за да вижда кой влиза и какво прави. Така си живее като в Биг брадър. Днес Помеждин има 26 къщи, половината празни. И като няма никой от местните, създава поминък на хора от Берковско - режат дърва в гората. Идвали и разни пришълци, които търсили да са купят земя за туризъм и производство на селскостопанска продукция. Обхождали, гледали, довели и един англичанин с идеята да прави вилно селище, купили и 16 дка земя. Проектът стигнал дотук. А пътят с дупките е най-малката грижа - по две-три коли на ден минават по него. Само две семейства от Монтана са си купили вили. И както казва кметът:



"Селото отиде"



За да не става това с останалите от общината, много се разчита на помощта, която министър Дянков отпусна от 10 млн. лева за развитието на този край. Само че за кого по-напред и какво ще се прави с тях? Че това статукво няма да го решат никакви държавни помощи показва Валери Еленков: "Тая стратегия, за която говорим, липсва от 20 години насам. Не знам по каква причина някои горе смятат, че тази част на България не трябва да се развива. Сега и нивите ни са западнали, а беше време, когато така наречената "Златна Добруджа" съвсем не беше най-добрата земя. В Монтанско и Видинско, нашата си Златия, получавахме много по-големи добиви. И днес имаме ниви по 20 000 декара, в Добруджа са по 2000 декара заради залесителните пояси, но пък много от нашите пустеят. В тези райони,



нищо няма да направим, ако не се възроди кооперацията,



хайде, тя вече стана мръсна дума, но да го наречем някакво сътрудничество. И тук вече държавата трябва да помогне." Иначе Валери е председател на винарската кооперация в Георги Дамяново. Навремето тя се прочу със скандалите около Веска Меджидиева. Тогава обаче разделили винпромите съобразно дяловото участие. На Веска пустее, а кооперативния през 2006 година го обновили с изцяло нови машини. Днес гледат 3000 декара лозя, включително и прочутия врачански мискет. И правят вино само от грозде, а не "винен продукт". Имат си и три магазина, а известната в тоя край "Каракачка" продават по 20 лева. Бутиково вино е. И "Врачанският мискет", "Мерло"-то и "Каберне"-то се харчат добре.

Валери обаче не седи само при виното. Над селото е един запуснат ВЕЦ и той навремето взет от Веска Меджидиева. На отсрещния бряг е свлачище. Валери минава покрай него и реди: "Тя трябваше до тая година да плати земята под централата, но не го направи. Сега ще вземем и ВЕЦ-а, ще оправим свлачището. ВЕЦ-ът две години и половина не е работил, но преди е стигал до 4-5 милиона киловатчаса годишно. "Как така това може да се захвърли с лека ръка?", чуди се Валери. И сам се пита - а ако направим още 6, за колкото имаме възможност по реката, какво се получава.

И ако в тоя край мнозина жалят за миналото време и започват неизменно с "Къде бяхме?", то примерът на Валери показва, че не трябва да жалим толкова, че Северозападна България е най-бедният район на Европейския съюз. А за да се излезе от там, си трябва инициатива. А като я няма, ще се примиряваме със спомени.