Евреинът християнин Йосиф Бродски, седейки в Истанбул преди трийсетина и кусур години, беше написал есе, в което призовава да сме благодарни на Запада, загдето не е измислял нови религии. По тази част бил Изтокът - всички големи, че и преобладаващата част от по-малките култове били дело на Изтока.

Вярно, макар че ми е обтекаем въпросът с благодарността.

Дали има места, където Бог се явява по-често, и такива, където наминава рядко? Дали има и такива, където направо не се вясва, питам се, докато високоговорителни мюезини цепят истанбулския ден?

12.00 часът, време за молитва. Правоверните си щъкат най-делово, а край константинополските стени, в центъра на града, са се наредили ситни бахчи със зарзават. Забулена кадъна рови градинка с маруля и подава на мустакатия си стопанин изровеното. Той внимателно преглежда листата и туря в щайга по-качественото - за алъш-вериша. Огромният град трябва да яде, всичко се усвоява.

Край стените ходя и аз, но не ме обхваща сакрален трепет. Съжалявам. Бог ме посети в 11.47, а в 12.00 вече ме бе зарязал, зает сигурно с по-драматичните събития в Сирия и Либия.

Бог няма, mon ami, доверява ми под сурдинка тунизиецът Халид Нажар - поет и космополит, въртящ се главно из Париж, но и възникващ навсякъде другаде. Айде де, скептичен съм аз - мерси за информацията. Нека зарежем темата. Както казва един герой на пролетарския автор Максим Горки - Бог е странно нещо. Вярваш ли в него, и хоп - има го. Не вярваш, и фюйт - изчезва яко дим.

Пролетарският автор Горки е относително тачен между четящите в Турция.



В Истанбул е пълно с леви сили, за които социализъм и комунизъм



значат нещо хубаво, а Първи май е повод за грандиозни манифестации. В челните редици са студентите. Част от тях разбират революцията и свободата като право на девойките да ходят пребрадени.

Ататюрк беше голямата грешка на Турция, шепне ми Нажар, който кипи от енергия като атомна електроцентрала. Че защо, бе, нали той постегна разпадащата се от леност и корупция империя, опонирам аз. Нали той раздели държавата от властта на ходжи и мюфтии, нали той разкара династиите, чиито наследници се трепеха, ослепяваха и осакатяваха в борбата за власт цели векове?

Арабите не обичат Ататюрк. Махнал арабското писмо и накарал турците да пишат на латиница. "А животът е в арабите, mon ami, те са жизненото", шепне атеистът Нажар и разказва за Марсилия. Имал там приятел кафеджия, който така се измайтапил с двама бели французи, случайно влезли в кафенето му: "Я, чужденци! Обслужвам с предимство, молим!"

Марсилия отдавна е арабско-африкански град, обяснява ми този неуморен осведомител.

Навсякъде висят афиши, ветреят се балони, които призовават турците към демонстрации и борба за свобода. Нямате представа колко много турци се борят за свобода. Пък тя, свободата, е малко нещо като Бог - обтекаем и полисемантичен ресурс, който поради тези си свойства е пропит с кръв като сюнгер.

Край истанбулската Галата домакините ни показват странно и нетуристическо място, за което съм им благодарен. Дома на френския поет Андре Шение - неистов борец за свобода. Къщата, поне на около 200 години, забутана в тъмна и крива уличка, е полуразрушена, подлежи на реставрация. Мирише на Византия, мирише на левантински етнокарашък, тесните и тъмни коридори са населени със сенки и ред други неустановими миризми. Тя е напълно празна, само на последния етаж мрачен негър се труди над някакви бидони.

Шение се родил тук от майка гъркиня и баща французин през далечната 1762-ра. После във Франция се борил с плам и перо срещу абсолютизма, а сетне успял да се разочарова от резултата и му проличало. Бившият му другар Робеспиер го мъмрил, а на на 25 юли 1794 гилотината отрязала главата на пламенния Шение. Според историците той писал цяла нощ стихове, а пред самата гилотина си попипал главата, с която му предстояла раздяла след секунди, и промълвил: "Тук все пак имаше нещо." Не след дълго същото се случило и на Робеспиер.

"Да не ти хрумне на Първи май да ходиш с тълпата, че полицията



може да ти спраска тиквата, като стой, та гледай



Тя тук не гали с перце" - съветва ме милата Кадрие*, като ме вижда пълен с любопитство към въпросите на свободата.

Това е дело на сили, мразещи свободата - рече Джордж Буш след атентата на 11 септември. Осама, който бе убит според американците, съвсем наскоро, твърдеше, че носи свобода за правоверните. Осама бе странно убит малко след като Триполи обяви, че син и внуци на Кадафи са уцелени от силите, помагащи на либийското освобождение. Кадафи пак оцеля, в което няма как да не види пръст на аллаха.

А Бродски така завършва есето си, дело на седенето му в Истанбул. Гледал как самолетоносачите на Третия Рим** минавали през водите на Втория*** на път към Първия... Импозантно. Но невярно като алюзия за векторите на световната експанзия, както се оказа. Вярно е само, че покрай свободата е голяма навалица. Едните твърдят, че тя е Великата идея, другите я смятат за стока, струваща големи пари. Първите и вторите не могат да се разберат, често се стига до сакатлък.

---

*Кадрие Джесур е преводачка от български на турски и обратно с вече доста сериозно дело зад гърба си.

**Москва

***Истанбул - Константинопол