Сега пък - най-мързеливите. Такива сме според The Economist заради най-многото почивни дни извън съботите и неделите. Страната ни е с 13 официални празника (от миналата година сред тях е и Разпети петък). Ако към това се прибавят 20-те дни отпуск и средностатистическите 22 дни болнични, излиза, че у нас не се работи 55 дни в годината освен в съботите и неделите. Това ни прави лидери в Европа, след нас са французите с 48 дни. Държавата, в която излиза The Economist, почива официално 8 дни (тази година един повече - деня на кралската сватба). Англичаните наричат официалните си неработни дни "банкова ваканция", т.е. това е толкова неработен ден, че дори и банките не работят, и - уверявам ви - може и да разбират от банки, но не проумяват нищо от дълбинните празнични пластове на славянската душа. Давам пример.

Работехме трима българи и двама англичани по програма за намаляване на социалната изолация. Занимавахме се с оня бл. 20 в Ямбол, където по-късно проблемът със социалната изолация бе ликвидиран не с програма, а с багер. Тъй като работехме по техния английски начин - от здрач до здрач, - този ден ни бяха предупредили, че трябва да напуснем офиса в ямболската община по-рано, защото администрацията щяла да работи до 14 часа и съответно дотогава ще е отворена сградата.

"Защо само до 14 часа?" - попитаха англичаните. Изумено и възмутено попитаха.

"Защото е Осми март - казахме съвсем спокойно ние, българите. - Международен празник на жената."

Англичаните не бяха чували за такъв празник и продължиха да се възмущават. Когато разбраха, че не е "банкова ваканция", съвсем кипнаха:

"На първи март не работихме, а си разменяхме мартеници. На трети март не работихме, защото беше национален празник. На осми март няма да работим, защото е ден на жената... Имате ли още някой неработен ден през март?"

Това го казаха ей така, от въодушевление, не че допускаха да имаме още един празник през март. Само че ние ги изненадахме:

- Имаме - 22 март.

- Какво, за Бога, е 22 март? - изуми се единият англичанин.

- Ами първият ден на пролетта - отговорихме ние.

- В такъв случай какво беше Първи март?! - възкликна другият.

- Първи март беше първият ден на март - отговорихме ние.

Да оставим, че имаме два първопролетни дни - календарен и астрономически. Ще наваксаме през април - убедихме английските си колеги. - След което ще изостанем през май, защото... - обяснихме им какво са Гергьовден и 24 май. - Но ще наваксаме през юни - обещахме. - През юли трябва да посвършим предварително повече работа, защото през август е почти невъзможно да се работи, всички са в отпуск - казахме загрижено. - През септември ли ще наваксаме? - попитаха те. - Не, през септември не може, защото... - обяснихме им какво важно нещо се е случило за България на 6 септември. - А 22 септември какво е - първа есен ли? - попитаха те и съвсем не подигравателно. Вече всичко им се струваше възможно. А само час преди това си мислеха, че вече бяха видели всичко, което може да ги потресе. Техните "банкови" празници срещу нашите "патриотично-духовни". Сега тяхното списание ни нарича най-мързеливите в Европа.

По този повод тук отново заспорихме трудолюбив ли е, или не е българинът и чухме неопровержими аргументи както в полза на трудолюбието, така и в угода на мързела. По тази тема дори царската дума се скърши на две: през 2001 г. Симеон Сакскобургготски беше на мнение, че българинът е толкова трудолюбив, че с 800 трудодни ще реши всичките си проблеми. През 2008-а Симеон каза, че е надценил трудолюбието на народа, мързеливи сме тоест. По този въпрос царят, дискусиите и народът се разминават - независимо какво ще решат дискусиите и независимо колко пъти ще си смени мнението Симеон, резултатите няма да съвпаднат с мнението на народа. Защото народът въобще не смята, че смисленият въпрос е дали българинът е трудолюбив. Народът е убеден, че същественият въпрос е: има ли смисъл българинът да е трудолюбив? Какъв е смисълът от това да работим? Смисълът на работата е това, което разколебава българина. Иначе по въпроса за трудолюбието като ценност няма колебание, там българинът е категоричен. Толкова категоричен, че ако трябваше да напише Десет народни заповеди, те щяха да звучат така:

Първо: Залудо работи, залудо не стой.

Второ: Днешната работа не оставяй за утре.

Трето: Вечерната работа не оставяй за сутринта.

Четвърто: Ако не посееш нещо, няма да пожънеш нищо.

Пето: Лете бъди измекяр, зиме бъди господар.

Шесто: Работата да се бои от тебе, не ти от нея.

Седмо: Лозето не ще молитва, а мотика.

Осмо: Работата на ум учи.

Девето: Работата не грози човека, мързелът го грози.

Десето: Ден година храни.

Дотук - национален консенсус. По въпроса обаче може ли да се забогатее с трудолюбие, народът определено се разцепва на две. И ако се съди по поговорките и пословиците, тези, които мислят, че работливият и богатият са един и същ човек, са малцинство. "Който е работен, ще бъде имотен" е поговорка, която можете по-често да срещнете в сборник с народни мъдрости, отколкото в делничното народно мъдруване. Малцина вярват, че наградата се дава по заслуги, свързани с работата: "Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото." Българският позитивизъм относно смисъла на трудолюбието започва с поговорката "Който се труди, не губи" и свършва с "Потта е като пчелата: откъдето и да иде, все носи". Толкова са. Малко се вярва у нас, че богат се става с работа, малко са и поговорките на тази тема.

Когато обаче става дума да се облече в кратка мъдрост истината, че работата на българина не му гарантира богатство, тогава фантазията се развихря: "От работа се става гърбат, но не и богат". "Ако работата беше хубаво нещо, и дядо владика щеше да работи." За българина справедливостта не е право пропорционална на трудолюбието. Даже обратното: "Един държи рогата, друг дои кравата", "Едни копаят и режат, други се нарязват", "Един се родил да сее, друг да пее". По тази причина българинът е подозрителен, ако участта ти по рождение е да работиш, малко вероятно е да седнеш на трапезата на родените да ядат плодовете на твоя труд: "Канили магарето на сватба, но му заръчали да вземе и самара." Така работещият придобива образ на глупак, а неработещият на умник: "Балък лозе копа, юнак вино пие." Юнакът, умникът, обикновено е човекът с връзки, уреденият да си почива човек: "Аз ваша, ти наша, кой ще вари каша?" След като работата е теглило, което носят само неуредилите се, няма как да не се стигне до философията "Работи без плата, че не ходи без работа", рециклирана в по-нови времена като "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим".

Ако някой изследовател вземе първата група мъдрости, които нарекохме Десет народни заповеди, може да докаже, че за българския народ трудолюбието е висша ценност и неоспоримо добро. И ще бъде прав.

Ако се спре на втората група - позитивните поговорки, може да стигне до извода, че народ, кой е съчинил такива мъдрости, все някой ден ще проумее, че държи съдбата си в свои ръце, ще запретне ръкави и ще си стегне къщата. И ще бъде прав.

Ако вземе третата група поговорки - негативните, може да докаже, че българинът не вижда смисъл в блъскането и бъхтенето, защото те не се отплащат. Че е деморализиран от ниските заплати. Че предпочита въобще да не работи, отколкото за унизително ниска заплата. Че е готов да лъже в качеството на труда според количеството на парите. И ще бъде прав.

Има една поговорка, която не влиза в нито една от тези три групи - тя е ключът към всеки и към всичко. Тя е кодът. Тя е моралът. Няма българин, който да не я знае: "Който не работи, не трябва да яде." Как само го е казал народът - не трябва да яде. Не е казал, че който не работи - не яде, а че не му се полага, не заслужава, не трябва да яде. Това е то моралът. Във времена, в които този, който не работи, яде, моралът изчезва. И тогава - при липса на мерилото - всеки се отнася към труда, както му дойде.