Отличеният с "Оскар" документален филм "Вътрешна работа" е за банките това, което "Неудобната истина" на Ал Гор стори за промените в климата. Лентата от час и 20 минути документира тихо и ясно отвратителната корупция, довела световната икономика до прага на разрухата. Когато филмът се появи на dvd във Великобритания, той трябва да подтикне обществения натиск върху колебливата Комисия за банкова реформа. Както се изтъква във филма, всяка банкова криза в последните 25 г. на дерегулация е все по-мащабна и скъпоструваща, за да стигне кулминация в масовите спасителни акции от 2008 г. Въпреки това обаче ефективните реформи замръзнаха, а всички ключови играчи и институции продължават да си съществуват - въобще всичко си е постарому.

Това е и най-тревожният аспект във филма - политическа система в парализа. Нито една финансова институция или личност бяха съдени за най-големия банков обир в историята. Шефовете, подали оставки от рухващите банки през 2008 г., си тръгнаха, без несметните им лични богатства да пострадат. От двете страни на Атлантика никой не потърси отговорност никому - и във Великобритания, и в САЩ властите постоянно привличат банкерите във воденето на разследвания или като съветници за това, как да се разчисти кашата, забъркана от банкерите, и всичко това с предизвестен резултат - предпазливост и запазване на статуквото. Независимо че попаднахме в най-голямата икономическа криза от десетилетия, идеята за кралска комисия, която да разследва причините, потъна дълбоко. И ни останаха филми и книги да ни разказват какво и защо се е случило и как да не позволим да ни се случи отново.

Парализата съвсем не означава, че гневните хора са малко.



Гневът е навсякъде - по улиците,



сред експертите, регулаторите, икономистите, дори и в политическите институции. Филмът "Вътрешна работа" показва разярени конгресмени, които задават на смутените банкери ключовите въпроси. Във Великобритания откритите критики към банките идват от най-влиятелните позиции - от гуверньора на Банк ъф Ингланд до шефа на Агенцията за финансови услуги.

Възмущението от банките вече не е хоби само на левичарите. В медиите нарастват яростните критики на коментаторите дори и в такива необичайни места за революционни изблици като "Ивнинг Стандарт", където възхитително разяреният Антъни Хилтън обяви неотдавна: "Всичките ни проблеми бяха причинени изцяло от алчността и безотговорността на някои представители на финансовата общност. Културата обаче не се промени... Какво още трябва да се случи?"

Какво наистина? Къде са бунтовете? Масовите протести? Преди седмици неправителствената организация UK Uncut (която не е съгласна правителството да съкращава публичните разходи, за да се плаща за безотговорността и грешките на богаташите - бел.ред.) организира поредица от акции в цялата страна, при които активистите й превзеха местните банкови клонове и ги превърнаха в болници. Това бе находчив опит да се обвържат съкращенията в националната здравна каса с банките и целта бе да се подчертае колко лесно е да се ангажира общественото внимание с една техническа тема като реформата на здравната каса. Но акцията така и не предизвика очакваното внимание. Гневът към банките е широкоразпространен, но не е концентриран. Липсва му политическият двигател, който да действа ведно с обществото.

Всяка седмица се появяват доказателства за безотговорните действия на банките. Неотдавна стана ясно, че над



200 от служителите на Barclays са взели 554 млн. лири стерлинги



миналата година, докато хиляди акционери, предоставили им общо 51 млрд. лири капитал, са получили общо 653 млн. лири дивиденти. Очевидно става дума за продължаващ институционализиран банков обир.

Мащабите на несправедливостта са така фрапиращи, рисковете от провал на реформата са така ясно дефинирани, че на всички е ясно, че политическата ни система не е в състояние да окаже натиск върху банките и да устои на блъфовете им, че ще изтеглят парите си някъде другаде. (А коя ли страна ще рискува да ги приеме, като се има предвид как докараха почти до банкрут настоящите си домакини?) Никой не би могъл да предвиди тази странна инерция и не съм сигурна, че някой и сега е в състояние да я обясни.

Има няколко очевидни и важни обяснения. На първо място е това, че финансите са се преплели дълбоко интимно в политическия процес и в САЩ, и във Великобритания. Лобистите гарантираха, че ключовите предложения за реформи ще ударят на камък. Между 1998 и 2008 г. финансовата индустрия в САЩ е похарчила 5 млрд. долара за лобиране.

Второ - политическият елит се провали. Докато управляващата коалиция на Острова насочва народния гняв към лейбъристите и обвинява раздутите публични харчове за финансовите ни неволи, лейбъристите не успяват да надигнат глава. Колективният провал намирисва на страх - че лондонското Сити ще загуби от конкурентоспособността си, ако бъде подложено на регулация като в САЩ; страх, че Великобритания няма много конкурентни предимства и при всичките апели за ребалансиране на икономиката извън финансите никой не е сигурен как да го направи. Без политическо лидерство



обществото постоянно се разсейва



от тривиални политически теми.

Най-трудният пъзел обаче си остава обществото. Мащабните рекламни кампании на банките сигурно си играят добре ролята - според някои оценки общите разходи за реклама м.г. са били около 30 млн. лири. Сладката анимация и приятелски настроеният "реален" банков служител от рекламите вероятно успяват до някаква степен да подмамят обществото, да внесат успокоение и да уверят, че всичко е нормално. Това е игра със спомена, че банките са сериозни и благонадеждни. Да не говорим колко пари дадоха банките през последните десетилетия, за да спонсорират изкуството, спорта и всякакви обществени каузи.

Доверието на обществото личи и в начина, по който банките успешно се възползват от сложността на проблемите и експертните познания, за да избягат от отговорност. "Не можете да разберете" - тази мантра се повтаря пред регулатори, политици и обществото, сякаш проповедници в секта говорят на последователите си. Сложността изисква върховен интелект и умения, настояват "господарите на Вселената", сякаш за тях работят само най-блестящите умове. Това е версия на меритокрацията, за която предупреждава още през 1958 г. Майкъл Йънг. Тогава той обяснява, че меритокрацията е форма на поддържане на елита, която би могла да бъде безмилостно експлоататорска и в която почитта и закрилата са взаимносвързани. Струва си да си припомним и факта, че Йънг прогнозира революция на лишените от права срещу меритокрацията, но не и преди 2033 г.

Неотдавна фондация "Нова икономика" и "Компас" (независими неправителствени организации) се обединиха в разнолика коалиция, за да формулират дневния ред на банковата реформа. Енергията и решимостта й носят нещо от духа на първите срещи от кампанията в помощ на развиващия се свят през 90-те години. Сравнението не е много точно, но подсеща, че ще е нужна мащабна програма за обществено обучение, за да бъдат убедени хората, че реалността на банките е по-луда от всичко, което можем да си представим, както и че ако оставим реформата на експертите, не е нищо повече от рецепта за бездействие. Разбира се, всичко това би могло да се провали от една нова криза, от нов спасителен пакет, този път съпроводен от сляпата ярост, която се надига, когато идеята за реформа вече звучи несъстоятелно.