Странната позиция на финансовия министър Симеон Дянков - да засекрети информацията за движението на държавната субсидия при независимите депутати, избутва на преден план един съществен въпрос: "Абе, ние защо им плащаме на тия?"

Преди години, когато демокрацията ни бе млада и глупава, политиците успяха да ни излъжат и ни пробутаха идеята за "държавна субсидия". Наукообразно ни бе обяснено, че политическите партии няма да крадат, ако държавата лично поеме тяхната издръжка. И че не е добре да се правим на сиромахомили, щом искаме партиите, дето ще ни управляват, да не се продават на мутри. Бе приет утвърден модел - всяка партия, минала 1% на парламентарни избори, получава пари за всеки глас, който спечели на избори. Тогава за пример се даваше немският модел, който беше прост и ясен: 1 глас = 1 дойче марка. При броя на населението в България и при ниската избирателна активност бе ясно, че държавата може да си позволи тези пари.



Сделката си струваше,



щото партньорът отсреща - партията ви, обещаваше да не взема анонимни пари и да не сключва съмнителни сделки.

С годините обаче тайно и полека стана така, че един глас - твоят, вече дава на партията, за която си гласувал, цели 12 лева. Дори и ръстът на тези пари да бъде отвързан от ръста на минималната работна заплата, едва ли тези суми ще падат в бъдеще. (Сега за един получен глас се предвижда субсидия в размер 5% от минималната работна заплата за страната.) Така партиите получиха правото съвсем законово да получават и харчат милиони. И то без да броим черните каси, които, противно на уверенията, изобщо не изчезнаха - достатъчно е да се хвърли бегъл поглед върху обилните реклами по време на избори и скромните официални отчети за похарчените суми за тях.

За да са още по-ясни нещата, в закона за политическите партии бе записано, че парите следват депутата - ако напуснеш парламентарната си група, можеш да подадеш тайна декларация в Министерството на финансите към коя партия да се прехвърля полагащата ти се държавна субсидия. В правилника на парламента обаче пише, че напусналите една парламентарна група не могат да се присъединяват към друга. И така се стигна до глупавата ситуация - законът забранява на депутат да се мести от една група в друга, но разрешава на субсидията му да прави това. Бившите депутати от РЗС Тодор Великов, Дарин Матов, Димитър Чукарски, както и бившият член на ДПС Касим Дал например дават тия пари на ГЕРБ. Така парите, които ГЕРБ прибира от държавата, скочиха с 4-5 млн. лева. Без избори, без бюлетини и т.н.

И тъй като става дума за сериозни пари - 160 000 лева за един депутат, съвсем естествено бе групата на независимите народни представители бързо да се разрасне - сега са 17 души.



Депутати - дарители на чужди пари



Казусът е първо юридически. Очевидно е, че в закона за политическите партии има текстове, които не са прецизирани от законодателя. От една страна, Дянков прилага принципа "парите следват депутата", но в закона за политическите партии ясно пише, че "държавната субсидия се разпределя пропорционално на получените действителни гласове от всяка партия или коалиция". Не става дума за никакви депутати - само за партии и гласове. Фактът, че един депутат напуска парламентарна група, не означава, че гласовете, респективно парите, не са подадени за нея. Системата ни е пропорционална, не мажоритарна, и в деня на изборите се гласува за партии, не за личности. Въпреки че депутати напускат една ПГ, няма как в рамките на мандата броят на подадените гласове да стане по-голям или по-малък.

Това показва, че става дума и за морален казус. На практика една политическа сила - няма значение дали е ГЕРБ, БСП или друга, се облагодетелства, и то от държавния бюджет, без да има морално право на това. Накратко -



партиите взимат пари, без да са получили гласове



Това е директна кражба.

Затова е абсолютно непонятно, че вицепремиерът Дянков отказва информация за движението на тези пари и че мнозинството не желае да бъде сформирана временна комисия в Народното събрание, която да провери получаването и разходването на бюджетната субсидия за всеки независим депутат. За каква прозрачност ми говорят, когато не е ясно какво става с парите от фиска? Какви лични данни има тук? Казусът е елементарен - на депутат се падат една бала пари, въпросът е къде отиват. Просто и ясно. Тия хора май съвсем са забравили, че това са наши пари - на данъкоплатците. И няма как харченето им да е секретна информация - ние имаме право да знаем кой ги прибира и какво ги прави.

За сведение на препускащите през текста - тези 160 000 на година са средства извън депутатската заплата. Депутатите си докарват гарантирана заплата от около 3 бона и още някоя хилядарка - за лични нужди. Въпросните 160 бона отиват по закон в партиите. Но вижте ситуацията - един депутат напуска парламентарна група, обявява се за независим и си прехвърля парите на ГЕРБ... Защо да го прави? Не защото на ГЕРБ му трябват точно тия пари. На ГЕРБ му трябва гласа на тоя депутат. Затова съм убеден, че въпросните 160 бона се връщат при депутата. Той е щастлив и богат, а в замяна просто трябва да гласува "правилно".

Ако към всичко това прибавим и факта, че в някои партии лидерът еднолично се разпорежда с парите от държавната субсидия, че се подписват някакви договори за гаранции за заем на офшорни фирми и т.н., става пределно ясно, че на практика няма система за контрол на партийните финанси. Парите се харчат по всякакъв крадлив начин.

Така че със сигурност мога да се обзаложа за едно - ако не се пипне глупаво написаният закон, броят на независимите ще продължи да расте лавинообразно. Ако цената на едно отцепване наистина са толкова много пари, дълбоко се съмнявам, че крехката депутатска съвест ще удържи финикийската атака. Партиите ще продължат да произвеждат милионери, а политиката да е най-доходоносният бизнес!



Още текстове от автора - http://www.tlaka.com/