Помните ли с какъв патос само преди 10 години сините скандираха по площадите "чер-ве-ни бо-клу-ци" и охотно деляха хората на първа категория - ние, демократите, образованите, от града, и те, второразрядните - комунисти, селяни, неграмотни. От другата страна пък "червените бабички" се реваншираха с озъбеното "седераси". Разделението по оста комунизъм-антикомунизъм бе първият сполучил опит за дискриминация между сънародници. Етикетите на нетолерантността се лепяха масово, безогледно, като значка връз ревера. Дискриминацията по пол, възраст и политическа принадлежност не притесняваше правозащитните организации. Езикът също изживяваше своята революция. Тази разюзданост в ругатните ни направи доста снизходителни към онова, което днес осъдително назоваваме "език на омразата". Впрочем езикът на омразата и досега се схваща като иманентен само на една партия - "Атака", въпреки че фашизоидни нотки в политическите послания у нас звучат много преди появата й.

Политическата реч през последните 22 години рядко е залагала на интелигентния сарказъм и фините формулировки. Нападките между противници са груби, недодялани, често цинични. Но когато започнат да се прокрадват расистки и сегрегационни нотки, вече става опасно. Не пледирам за политкоректност, но коварният парадокс е, че ако хулите към ромите вече се наказват с политико-обществено порицание, то хулите към "селяните", да речем, минават за бон тон и заявка за висока класа.



Как стигнахме до "Циганите - на Сатурн"



Латентният расизъм на българите се прояви най-напред в уж безобидни изрази от речника на новоизлюпения демократ. Той искаше да живее като "бял човек" в "бяла държава". За него руснакът бе непременно сатрап, а американецът - по презумпция пич. Африканецът бе сведен до "печка", независимо от личните достойнства.

Постепенно сегрегационната реч доби политически измерения. Партийната пропаганда на сините прокара ясна разделителна линия между града и селото като символи съответно на напредничавост и ретроградност. "Градскостта" седесарите обявиха за свой монопол, а "селото" стана равно на комунизъм. И досега в предизборни речи много често представители на десницата спекулират с дискриминационните понятия, делейки народа на "център" и "периферия", стимулирайки вечното недоволство на "чистите" софиянци от "провинциалистите". Което според дясната философия предполага, че компетентността и политическата активност са строго обусловени от мястото, където си роден. Което пък си е чиста форма на сегрегация. Докато един хубав ден не осъмнахме със срамна табела на един от изходите на София: "Сбогом, селяни, и повече не се връщайте". Утре "селяни" спокойно може да бъде заменено с "цигани", "турци" и "евреи", а продължението го знаем.

Ухажването на "расовите" жители на София от страна на десни политици си има и бумерангови последствия - все по-малко хора от провинцията днес подкрепят СДС и ДСБ, откъдето и влиянието на двете партии рязко намаля през последните години. Част от този отлив със сигурност се дължи и на това дълбоко пренебрежение към нестоличани. Вярно е, че на последните първични избори на сините в някои монтански села се забеляза почти саддамовско въодушевление сред електората, но това е друга тема.

Архетипът на идеалния десен избирател е наследник на "стар софийски род", роден в историческия център на столицата, та да е сигурно, че носи "градски дух". Да е "генетично" син, което ще рече с буржоазни предци или поне царски офицер в семейния албум. В абсурдността си някои дори претендират да са



"родови", "биогенетични" антикомунисти



А когато една идеология се сведе до нивото на гена, това винаги свършва зле.

Десният избирател или политик страда от комплекс за елитарност. Той държи да подчертае своята изключителност и ерудиция повече от останалите. Десните са задължително образовани, слушат класическа музика или джаз, интересуват се от изкуство, пътували са по света и могат да оценят прелестите на розов танк със среден пръст, които убягват на простолюдието. Специализацията в чужд университет също е неизменна част от "демократичната" визитка. Ужасно се дразнят, ако попаднат на сходен профил у представител на опонента, защото това ги лишава от единствената им привилегия - елитарността. Която впрочем считат за свое вродено качество, както ариецът превъзхожда останалите по рождение. В ранните години на седесарлъка дори бе мода да се изтъква детството в дантелени пелени, което в демократичния свят би предизвикало присмех. Новата пишман аристокрация, която довчера бе разнасяла унило папки из учрежденията, бранеше "демократичните" си ценности с фашизоиден плам. Неслучайно в тези среди и досега минава за шик да си почитател на "немската педантичност". Нима е чудно, че най-изявеният ксенофоб днес е бил главен редактор на синия вестник "Демокрация"?

Парадоксално партиите, които най-много претендираха да са "демократични" (СДС, ДСБ) днес са в плен на ретроградното мислене. Мобилизацията на електората им минава през "биогенетичния" антикомунизъм, жреческите заклинания към паметници и расовите термини, а това е признак за окончателно изчерпване.